— Намажете се с последния деароматизатор — предлага. — И не умирайте.
54
На Галахър му се иска да беше тръгнал сам.
Не че не харесва Хелън Жустиню. Напротив, точно обратното е. Много я харесва. Смята, че е истинска красавица. Тя заема първо или най-малкото основно място в повечето му сексуални фантазии, най-често явявайки се в ролята на опитна и много развратна възрастна жена, която сваля момче, което може да й бъде син и му показва всички тънкости. Ама всички.
По тази причина да е в един екип с нея го кара да се чувства още по-неловко. Бои се да не каже или направи нещо действително глупаво. Бои се, че може двамата да се окажат в ситуация, в която той ще трябва да вземе решение и няма да успее, защото мислите му ще са твърде заети с нея. Бои се, че няма да успее достатъчно добре да скрие това, колко го е страх.
Тук вън е опасно да си говорят и така положението става още по-лошо. От време на време си промърморват рязко по някоя дума, например, когато стигнат кръстовище и трябва да решат наляво ли да тръгнат, или надясно. Но през останалото време крачат в пълно мълчание, пристъпвайки с неестествените бавни и плавни движения, на които ги научи сержант Паркс.
На Галахър му се струва, че няма нужда да се престарават чак толкова. Тръгнаха от бронирания камион с тъпото име преди час и досега бяха видели само четирима гладни, при това всичките бяха надалеч.
После намират първия мъртъв гладен. И той е родил плод, както другите, с които почнаха да се сблъскват от вчера насам, с тази разлика, че този нещастник е паднал по корем и голямото бяло стъбло си е пробило път през гърба му. Хелън Жустиню се взира в тялото, погнусена и мрачна. Галахър допуска, че учителката мисли за малкото гладно дете. Както са мислели майките преди Срива: светът е толкова голям, пълен е с ненормалници, къде ли е сега малкото ми момиченце?
Да. Така си е, светът е пълен с ненормалници. Галахър лично има роднинска връзка с мнозина от тая порода. И при нападението над базата се беше изправил очи в очи с още доста такива типове. Голяма част от тревогата на редника в момента — може би дори най-голямата част — се дължи на силното усещане, че не се движи в правилната посока. Да, ясно, отиваше си у дома. Но в неговия случай това беше все едно да си сложи крака обратно в капана, от който току-що е успял да се отскубне. Ясно е, че не могат да се върнат обратно в базата. Във всеки случай, база вече няма, а и копелетата, които я нападнаха, навярно продължават да ги преследват. Но в очите на Галахър Бийкън не е убежище. Той е паст, зейнала насреща му, готова да го погълне.
Момчето опитва да се отърси от налегналото го отчаяние. Опитва се да изглежда и да се чувства като войник. Иска Хелън Жустиню да се чувства окуражена от присъствието му.
Бавно вървят по улица с магазини и от двете страни, но всички те са ограбени, при това много отдавна. Твърде лесни са за намиране: очевидни цели за всеки мародер. Повечето може би са били опустошени още в първите дни след Срива.
Затова насочват вниманието си към къщите из околните улички: до тях по-трудно се стига и са по-сложни за претърсване. Най-вече защото трябва непрекъснато да разузнаваш за гладни. Трябва да се стараеш и да не вдигаш шум, когато влизаш с взлом, защото и най-малкият звук ще докара всички гадове от околността. Влезеш ли, пак разузнаваш. В някоя къща може да има цяло гнездо на гладни — бившите собственици или неканени заразени гости.
Претърсването е бавна работа, а и съсипва нервите.
В конкретния случай е и потискаща, защото дъждът вече се лее стабилно. Мрачното сиво небе буквално се изпикава отгоре им.
На всичкото отгоре е и скучна работа, ако допуснем, че нещо може да бъде страшно и скучно едновременно. На Галахър всички къщи му се виждат еднакви. Тъмни. Вмирисани на мухъл, с мокри гнили килими по пода, плесенясали завеси и големи петна зеленясала влага по вътрешните стени. Претъпкани с какви ли не вещи, които нямат друго предназначение, освен да ти се пречкат и да те препъват. Сякаш преди Срива хората са прекарвали цялото си време в опити да изплетат около себе си пашкул от мебели и украшения, и книги, и играчки, и снимки, и всякакви други боклуци, които са им попадали под ръка. Сякаш са се надявали един ден да се родят повторно от пашкула си, да се родят като нещо ново, като нещо друго. Разбира се, при Срива това се е случило с мнозина, макар сигурно не по начина, по който са се надявали.
В повечето къщи Жустиню и Галахър се задържат малко, само колкото да проверят кухнята. В други случаи има и килер или гараж, на който обръщат внимание. Единодушно стоят далече от хладилници и фризери, които — вече знаят — са пълни със смрадна гнила гнус. Търсят единствено консерви и пакетирани храни.