Но не намират нищо. Кухните са празни.
Минават на следващата улица със същия успех. В самия й край откриват заключен гараж с яркозелена врата, малко остава да го подминат. Но Жустиню забелязва, че точно зад ъгъла има ограбена улична будка — това я кара да обърне повече внимание на гаража и тя рязко спира.
— Мислиш ли си същото, което и аз? — пита тя Галахър.
Галахър не си мисли нищо, но когато Жустиню го пита, момчето се замисля бързо, за да може да отговори с нещо повече от „Ъ?“.
— Гаражът може да е бил склад за будката — предполага.
— Ама много си прав. А и ми се струва, че никой не е влизал тук. Хайде, редник, да хвърлим един поглед.
Опитват вратата на гаража: заключена. Изработена е от някакъв тънък лек метал, което от една страна е добре (няма да е трудно да се разбие), а от друга е лошо (всеки опит за разбиване ще вдигне страшен шум).
Галахър подпъхва щика си под единия край на вратата и натиска. Металът се огъва с продължителен остър писък. Когато отворът се разширява, Жустиню и момчето хващат заедно ръба и започват да дърпат бавно, но силно. Пронизителното скърцане продължава, но друг начин да отворят няма.
Огъват едно триъгълно парче от вратата, ширината на дупката е около метър. Оглеждат се във всички посоки, напрегнато чакат и се ослушват. Никакъв звук, нито движение — отникъде нищо не се задава.
На четири крака пропълзяват в гаража. Галахър светва с фенерчето и двамата разглеждат.
Гаражът е пълен с кашони.
Повечето са празни. В онези, които се оказват пълни, няма храна, а стари вестници и списания, детски играчки, хартии. В останалите… Добре де, в останалите има храна, но най-вече снаксове и пакетирани сухи храни. Пакетчета чипс, фъстъци и ивички сушено говеждо. Шоколадови десертчета и бисквити. Бонбони в тубички, големи колкото патрон за карабина. Опаковани поотделно кексчета.
И бутилки. Всякакви видове бутилки. Лимонада и оранжада, кола, сок от касис и безалкохолна бира. Вода няма, но има доста от почти всяко изкуствено подсладено и газирано безалкохолно, което може да хрумне на човек.
— Смяташ ли, че тия работи още стават за ядене? — шепне Галахър.
— Има само един начин да разберем — прошепва в отговор Жустиню.
Поемат риска и се заемат да отварят наслуки различни пластмасови пакетчета, а после хапват по малко от съдържанието им. Чипсът е развален, вмирисан и кисел, с дъх на пот. Бързо го плюят. Бисквитите обаче са си съвсем наред.
— Хидрогенирани мазнини — казва Жустиню и от устата й се разхвърчават трохи. — Сигурно ще траят до последния ден на шибаната вселена.
Най-добри са фъстъците. Галахър не може да повярва колко са вкусни — солени и плътни като месо. Изяжда три пакетчета, преди да успее да се спре.
Когато вдига очи, Жустиню го гледа с широка усмивка: приятелска усмивка, не подигравателна. Момчето се разсмива високо, доволен, че двамата са споделили това нелепо угощение и че в гаража е толкова тъмно, че учителката не може да види колко силно се е изчервил.
После редникът се обажда на сержанта по радиото да му каже, че носят вечерята. Или поне нещо, което има вкус на вечеря. Паркс ги поздравява сърдечно за находката и заръчва да се натоварят с колкото могат да носят, и да се прибират незабавно.
Пълнят раниците и джобовете си, освен това всеки взема и по още два кашона в ръце. Доволни от себе си, излизат отново предпазливо на улицата.
По обратния път настроението е еуфорично. Бяха отишли на лов и се бяха справили добре. Сега влачат мамута към пещерата. Огън ще бъде запален тази вечер, огън да прогонва мрака, ще има пиршество, ще се разказват истории.
Добре де, няма да е точно така. Но все пак ще има заключена здрава врата, прилично ядене и — ако имат късмет — малко музика.
55
Доктор Колдуел вади пластмасовите кутийки с пробите от мозъчната тъкан на пеещия гладен от „Дом Уейнрайт“ и ги подрежда една до друга върху току-що дезинфекцирания плот. Работните плотове в лабораторията са направени от синтетичен заместител на мрамора: мраморен прах, смесен с бокситна смола и полиестер. Когато опира пулсиращите си болни длани върху равната повърхност, хладният досег носи миг облекчение.