— Вижте, докторе, каквото знам, си го знам само аз.
— Но вие нищо не знаете, сержант. Нищо.
Започва да развива превръзката на лявата си ръка. После я поднася на Паркс да я огледа хубавичко. Бялата марля пада и ранената плът се оголва. Самата длан е бяла като рибешки корем и леко подпухнала. Червени линии са плъзнали от китката нагоре по ръката на Колдуел. В очите на сержанта линиите се спускат надолу, защото лекарката е вдигнала дланта си високо, но в случая гравитацията не играе роля. Отровата си проправя път към сърцето на Колдуел, без да обръща внимание на топографските особености на пейзажа.
— Отравяне на кръвта — казва Колдуел. — Тежък сепсис. Първата ми работа като пристигнахме беше да приема сериозна доза амоксицилин, но съм сигурна, че за това вече е твърде късно. Не се превръщам в гладна, сержант. Само умирам. Затова, моля ви, оставете ме насаме с работата ми.
Но Паркс остава неподвижен още няколко секунди. Колдуел го разбира. Паркс е мъж със силно предпочитание към онези проблеми, които могат да се премахнат чрез еднократно окончателно решение. Мислел си е, че Колдуел представлява точно такъв проблем, но е осъзнал, че това не е вярно. Сега му е трудно да смени гледната точка.
Колдуел го разбира, но не може да му помогне. А и не й пука особено. Важното сега е изследването, което — след период на продължителен застой — най-сетне започва да изглежда обещаващо.
— Казвате ми, че тия плодове или каквото са там не са опасни? — пита сержантът.
Колдуел се изсмива. Не успява да се сдържи.
— Не са, сержант — уверява го. — След като перспективата за заличаването на човешкия род от лицето на земята не ви притеснява.
Физиономията на Паркс — една отворена книга — изразява първо облекчение, после объркване и най-сетне подозрение.
— Моля?
На Колдуел почти й дожалява, че трябва да пукне мехура на блаженото му неведение.
— Вече ви обясних, че спорангиите съдържат в себе си спорите на патогена на гладните. Но явно вие не сте проумели докрай какво означава това. В незрялата си, безполова форма Ophiocordyceps разруши цивилизацията ни в рамките на три години. Единствената причина, поради която той не достигна статус на глобална пандемия още в самото начало, причината, поради която беше възможно малки джобове незаразени хора все пак да оцелеят, беше фактът, че незрелият организъм може да се разпространява — безполово — само чрез телесни течности.
— Докторе — прекъсва я сержантът измъчено, — ако ще звучите като някаква шибана енциклопедия…
— Кръв и слюнка, сержант. Патогенът живее в кръвта и слюнката. Не се пренася по въздуха, защото там не може да оцелее. Но зрялата му форма… — Колдуел махва с ръка към безвредната бяла топка на дъното на аквариума. — Е, от зрялата му форма не можем да очакваме милост. Всеки спорангий съдържа приблизително от един до десет милиона спори. Разпукат ли се спорангиите, тези спори ще се освободят и ще се понесат по въздуха, като при това са толкова леки, че ще могат да се отдалечават на десетки, дори на стотици километри. Ако се издигнат до горните слоеве на атмосферата — а това със сигурност ще стане — спокойно ще могат да прелитат между континентите. Достатъчно са издръжливи и ще могат да оцелеят във въздуха седмици, месеци, навярно години. Ако човек ги вдиша, ще се зарази. Цял гладен лесно се вижда, но защита срещу организъм по-малък от милиметър няма. Не можеш да го видиш, още по-трудно — да се опазиш от него. По моите сметки корпорация „Човечество“ ще приключи дейността си максимум до месец, след като първият спорангий се разтвори и изпусне спорите си.
— Но… нали казахте, че те няма да се отворят. — Паркс е потресен.
— Казах, че няма да се отворят от само себе си. Този вид Ophiocordyceps е особен, представлява мутирала форма на организма и развитието му зависи от случайността. Но рано или късно, събитието фактор — каквото и да е то — което ще провокира разтварянето на спорангиите, ще настъпи. Въпрос на време е, а вероятността за настъпването му бавно расте, докато достигне стопроцентова сигурност.
Паркс явно няма коментар на чутото. После се обръща, излиза от лабораторията и оставя Колдуел. А тя, макар че не е позволила присъствието му да я отвлече от мисълта за работата, се чувства много по-добре сама.
56
За Хелън Жустиню експедицията по търсенето на храна се оказа по-приятна, отколкото й се беше сторило отначало. Беше установила, че времето, прекарано в компанията на Киърън Галахър, е изненадващо поносимо.