Но когато се връщат при Роузи десетина минути преди слънцето да залезе и установяват, че Мелани още не се е прибрала, тревогата се стоварва върху Жустиню като шестнайсеттонния топуз в класическите скечове на Монти Пайтън. Къде се губи това дете? Толкова отдавна я няма. Колко трудно би могло да е да си намери нещо за ядене?
Жустиню си спомня лисицата в Стивънидж. Не беше разбрала как я е хванала Мелани, но я беше видяла как носи мятащото се животно, пристъпвайки от крак на крак, за да не изгуби равновесие и да го изпусне. Ако можеш да уловиш лисица, то хващането на плъх, улично куче, котка или птица не би трябвало да е проблем.
Не е възможно да се предвиди на какво може да се натъкне Мелани из големия град. Жустиню трябваше веднага да иде да я намери, вместо да се мотае с тоя редник.
На секундата се разкайва за този прилив на презрение към Галахър. Единствената му вина всъщност е в това, че е млад, твърде млад и зелен, а и слуша сержанта като господ.
Паркс пък от своя страна й се вижда нещо замислен и мълчалив. Когато му показват находките си, той ги поглежда едва-едва, похвалва ги с кимване и едно изсумтяване, и се скрива в машинното.
Жустиню тръгва след него.
— Какво правим, ако тя не се върне? — пита.
Сержантът си е напъхал главата във вътрешността на генератора, който полека се е заел да разглобява. Гласът му долита отвътре приглушен:
— Ти как мислиш?
— Отивам да я търся — заявява Жустиню.
Това кара Паркс на секундата да се изправи и да я погледне, което е и целта на учителката. Въобще не мисли да излиза сама навън в тъмното. Бездруго не би имало никакъв смисъл. Няма да може да използва и фенерче, защото веднага ще издаде присъствието си на всичко и всички из улиците. Без фенерчето ще е сляпа, а с него — почти сляпа. Гладните ще се ориентират по движещата се светлина, по миризмата на Жустиню, по телесната й температура и експедицията й ще приключи за минути.
Затова, когато Паркс й изброява точно тези аргументи с малко по-груб и по-натъртен тон от обикновено, тя дори не си дава труд да го слуша. Чака го да приключи, после повтаря:
— Какво ще правим тогава?
— Нищо не можем да направим — отвръща Паркс. — За Мелани навън е много по-безопасно, отколкото за мене и тебе, а и тя е умна. Много добре знае, че когато мръкне, трябва да търси подслон и там да чака утрото.
— Ами ако не може да намери обратния път? Ами ако се заблуди в тъмнината или просто забрави откъде е минала? Нямаме представа колко се е отдалечила, а тия улици най-вероятно й се виждат все еднакви. Дори през деня може да не успее да ни намери.
Паркс се взира напрегнато в нея.
— Няма да изстрелям сигнална ракета — казва. — Ако това си намислила, забрави го.
— Какво губим? — настоява Жустиню. — Наврени сме в един шибан танк, Паркс. Никой не може да ни пипне.
Сержантът хвърля на пода инструкцията, която досега е стискал, и грабва един гаечен ключ. За момент Жустиню решава, че се кани да я удари. После, с остра изненада осъзнава, че сержантът е точно толкова разтревожен, колкото и тя.
— Няма нужда да ни пипат — отбелязва той мрачно. — Достатъчно се е да опънат лагера отвън за ден-два. Не сме в позиция да издържим на дълга обсада, Хелън. Не и ако разполагаме само с фъстъчки и кексчета с пълнеж.
Жустиню много добре знае, че е прав, най-малкото за обсадата. Другото не я интересува, защото тя вече беше свила сигналния пистолет от купчината вещи, които Паркс беше изтърсил на пода, за да изпразни раниците и да им ги даде да носят с тях намерената храна. Беше го свила и го беше затъкнала отзад в колана на дънките си, където той не се вижда под блузата. Ако не се обърне гърбом към Паркс, той въобще няма да го забележи.
Но онова, което тревожи сержанта, явно е съвсем различно от онова, което тревожи Жустиню. Не й казва нищо и неизвестността я притеснява.
— Какво има? — пита. — Станало ли е нещо, докато ни нямаше?
— Нищо не е станало — бързо отвръща Паркс. — Но деароматизаторът свърши, нямаме и какво да използваме като заместител. От сега нататък, всеки път, когато направим и крачка навън, ще оставяме подире си следа от миризма, която ще води право до прага ни. А ако детето се върне, ще ни трябва нещо по-сериозно от намордник и каишка, за да я държим под контрол. Ще ни надушва през цялото време. Как смяташ, че ще й се отрази това?
Въпросът злобно и непоколебимо се забива в съзнанието на Жустиню. Тя за момент губи ума и дума. Спомня си гладния бяс, в който изпадна Мелани веднъж в базата. Представя си същото, само че вътре в затвореното тясно пространство на Роузи.