Как въобще ще могат отново да й сложат намордника или каишката?
Тъй като познава Паркс добре — той е човек, който обръща внимание и на най-дребните подробности — Жустиню се зачудва каква ли част от всичко това той е премислил предварително.
— Затова ли така лесно се съгласи да я пуснеш? — пита го. — Решил си, че я връщаш в естествената й среда?
— Вече ти обясних защо я пуснах — отвръща Паркс. — Нямам навика да те лъжа.
— Защото това навън не е шибаната й естествена среда! — продължава Жустиню. Чувства се така, сякаш е глътнала нещо горчиво и сега трябва да говори, без да спира, за да успее да го изхвърли от себе си. — Тя идея си няма как да живее в място като това. Знае по-малко и от нас, а бог ми е свидетел, че и ние не знаем много! Може и да успее да си намери сама храна, но нещата да не се окажат толкова лесни, когато стане дума за оцеляване, Паркс. Там тя е сред животни. Ще живее като животно. И именно в животно ще се превърне. Малкото момиченце ще умре. А онова, което ще остане от нея, твърде много ще прилича на всички останали гладни.
— Пуснах я, за да може да се наяде — отговори Паркс. — Не съм се замислял повече.
— Не си се замислял, но не си и идиот. — Жустиню пристъпва към него и сержантът буквално се дърпа назад, доколкото въобще е възможно в цялата теснотия. Всичко, което Жустиню вижда от лицето му под идващия отдолу лъч на фенерчето, са стиснатите му устни. — Карълайн Колдуел може да си позволи лукса да не мисли. Но не и ти.
— Мислех, че докторката е гениалната сред нас — промърморва Паркс с неубедително шеговит тон.
— Все тая. Тя вижда единствено онова, което се намира на дъното на епруветките й. Наистина си вярва, когато нарича Мелани „опитен субект номер едно“. Но ти не си такъв. Ако вземеш котенце от майка му, а после й го върнеш, но тя му прегризе гърлото, защото то вече не мирише както трябва, ти много добре ще знаеш, че вината е твоя. Ако уловиш птица и я научиш да говори, но после тя избяга и умре, защото не умее сама да си намира храна, пак ще знаеш, че ти си виновен, а не птицата. Е, Мелани не е котенце. Нито птица. Макар че, ако не я бяхте хванали, навярно щеше да израсне като нещо диво, което не знае какво е и върши само онова, което е необходимо, за да оцелее. Но не, вие сте я уловили в мрежа и сте я взели със себе си, в своя дом. И тя вече е ваша. Вие сте се намесили в живота й. Поели сте отговорност за нея.
Паркс мълчи. Жустиню бавно посяга зад гърба си и вади сигналния пистолет от колана си. Протяга го напред, за да го види сержантът, да го види в ръката й.
После се обръща и излиза от машинното.
— Хелън — казва след нея Паркс.
Тя продължава през единия стрелкови отсек и стига до входната врата. Заключена е, но никой не я пази. Колдуел е в лабораторията, а Галахър — в спалното, разглеждайки старите дискове с музика все едно са порноснимки.
— Хелън.
Жустиню освобождава ключалката. Прави го за първи път, по не е никак трудно човек да се досети как работи механизмът. Хвърля поглед през рамо към Паркс, който е извадил пистолета си и го е насочил към нея. Но само за миг. После ръката му се отпуска и сержантът въздъхва тежко, сякаш оставя на пода грамадна тежест.
Жустиню отваря вратата и излиза навън. Вдига ръка високо над главата си и натиска спусъка.
Звукът е като гърмеж от фойерверк, но по-приглушен. Сигналната ракета изсвирва и с въздишка се издига нагоре в мастиления мрак.
Никаква светлина. В края на краищата, пистолетът вече е на доста годинки. Още отпреди Срива, както и всички други вещи от въоръжението на Паркс. Сигурно ракетата вече не струва.
А после сякаш Бог включва осветлението на небето. Червен блясък. Доколкото Хелън Жустиню знае, това е любимият Му цвят.
За миг всичко наоколо става ясно видимо като посред бял ден, но тази светлина не е дневна светлина. Не, това е светлина като в кланица, като във филм на ужасите. Със сигурност отблясъкът се вижда и вътре в Роузи, макар че някой старателно е свалил жалузите на всичките бронирани прозорчета. Ето че Галахър застава на прага до Паркс, дори Карълайн Колдуел благоволява да излезе от лабораторията и, изправила се зад двамата мъже, смаяно се взира в осветеното в алено полунощно небе.
— По-добре се прибирай — казва Паркс на Жустиню с напълно примирен глас. — Със сигурност Мелани не е единствената, която е видяла това.