57
Мелани въобще не се е изгубила, но сигналната ракета я разведрява.
Седнала е на един покрив на около километър от Роузи. Седи там вече с часове под проливния дъжд и е подгизнала до кости. Мъчи се да осмисли нещо, което видя днес късно следобед, малко след като си напълни коремчето с храна. Оттогава прехвърляше видяното през ума си отново и отново в някакво безкрайно повторение.
След претърсване на лъсналите от дъжда улички и подгизналите дворове, в крайна сметка Мелани улови дива котка и я изяде. Изяде я и се отврати. Не от самата котка, а от целия процес: преследването, улавянето, изяждането. Гладът я движеше, движеше я със страшна сила и й подсказваше какво да прави. Когато разкъса корема на котката със зъби и започна ненаситно да гълта онова, което се изсипа отвътре, част от личността й потъна в пълно удовлетворение, в тотален покой. Но друга част остана далеч от ужасяващата жестокост, от ужасяващата гнусота. Тази част видя, че котката е още жива, потрепваща, когато Мелани строши крехките ребра, за да се докопа до сърцето. Тази част от момиченцето чу жалното мяукане, видя как котката напразно дращи, отваряйки малки ранички по ръцете й, които дори не прокървиха. Тази част усети горчивата смрад на екскрементите, когато без да иска разкъса червата, и се видя как ги хвърля във въздуха, за да се добере до меката плът отдолу.
Изяде цялата котка.
А когато я изяде, потъна във всякакъв род излишни мисли. Котенцето, кротко и съсредоточено лочещо млякото си на картинката на стената на килията й. Пословицата за това, че нощем всички котки са черни, която Мелани не разбра, когато я чу в клас, а мистър Уитакър не успя да я обясни. Стихче от една книжка:
В интерес на истината, Мелани не хареса чак толкова малкото коте. Малкото коте не вкусваше и наполовина толкова хубаво, колкото двамата мъже, които беше нахапала в базата. Но Мелани знаеше, че малкото коте ще я нахрани и ще я задържи жива, и се надяваше сега гладът поне малко да се поуспокои и да не я тормози така упорито.
След като се наяде, момиченцето заскита из улиците: чувстваше се едновременно нещастна и възбудена, не беше в състояние да стои на едно място. Върна се до Розалинд Франклин, колкото да се увери, че лабораторията си е още там, където я беше оставила, после я заобиколи и продължи да шари из тия или ония странични улици, като за час, час и нещо си позволи напълно да се изгуби. Не й се искаше още да се връща. Усещаше, че ще трябва да яде още веднъж, преди да се прибере.
С всяка нова обиколка описваният от Мелани кръг се разширяваше, момиченцето се отдалечаваше все повече, а и все по-уморено влачеше крака. Опипваше полека краищата на глада си, проверявайки тъканта му, силата му така, както сержант Паркс проверяваше една по една стаите в „Дом Уейнрайт“: с пушката в ръце и с поглед, стрелкащ се във всички посоки. Гладът беше вражеска територия и Мелани трябваше да я опознае добре.
При една от най-далечните си обиколки момиченцето се озова пред голяма бяла сграда с много прозорци. Тази на приземния етаж бяха огромни и всичките изпочупени. На по-високите етажи стъклата все още си стояха в рамките. Отпред имаше табела, а на нея пишеше „арт ЦЕНТЪР“: едно мъничко „арт“ и едно грамадно „ЦЕНТЪР“, увиснали точно над входната врата. А вратата преди е била направена също от стъкло и по тази причина в момента изобщо я нямаше. Представляваше само една празна каса, от която тук-таме бяха останали да стърчат няколко ръбати парчета.
Отвътре долитаха шумове — накъсани, остри, пронизителни взривове от звук, сякаш квичене на ранено животно.
„Точно сега едно ранено животно би ми дошло много добре“, помисли си Мелани.
Затова влезе в сградата и се озова в много висок таван и с две стълбища в дъното. Стълбищата бяха метални, с гумени неща отстрани, за които да се хванеш, когато се качваш. В началото им имаше друга табела. Светлината на деня вече гаснеше и Мелани с труд я разчете. На нея пишеше: ЕСКАЛАТОРИ: ДЕЦАТА СЕ НОСЯТ НА РЪЦЕ ОТ ВЪЗРАСТЕН ПРИДРУЖИТЕЛ.
Момиченцето пое нагоре по стълбището. То издава протяжен металически стон, когато отпуска тежестта си на първото стъпало, а при всяка следваща крачка хлътва леко надолу, сякаш ще рухне всеки момент. Малко остана Мелани да се върне, но писъците и цвърченето от вътрешността на сградата вече се чуват по-ясно и тя изгаряше от любопитство да узнае що за създание ги издава.