В горния край на стълбището имаше друга голяма стая с картини по стените и множество маси и столове. Картините бяха напълно неразбираеми, съставени бяха от думи и картинки, които нямат никаква връзка помежду си. На едната пишеше: „Турне: модерен фолк“ и до буквите беше нарисуван човек, който свири на китара. По-надолу обаче беше нарисуван същият мъж, който свири на най-различни други неща: на куче, на стол, на дърво, на друг мъж и така нататък. На някои от масите имаше чинии и порцеланови и стъклени чаши, но чашите бяха празни, а в чиниите нямаше нищо друго, освен неопределими петна от храна, изгнила много отдавна — толкова отдавна, че дори изгнилото вече е изчезнало.
Тук нищо не беше местено или разрушено, но и нищо в това помещение не даваше признаци на живот. Сега вече освен пищене, Мелани чуваше и шум от бързо движение, но стаята е толкова голяма и ехото така кънти, че тя не можеше да определи откъде точно идват всички тези звуци.
Огледа се. Навсякъде наоколо имаше още врати и стълбища. Пое наслуки по едно от тях, влезе през някаква врата, повървя по случаен коридор и мина през други две врати, разположени една срещу друга, които се люшнаха и се отвориха, щом ги докосна.
А после се закова на място така, както се заковава на място човек, видял, че е пристъпил твърде близо до ръба на много висока скала.
Пространството, в което се беше озовала, беше много, много по-обширно от стаята на долния етаж, макар че и тя не беше малка. Тук цареше пълна тъмнина, но Мелани долови мащабите на залата по отекващите звуци, по движението на въздуха пред лицето си. Не беше съзнателно. Просто знаеше, че това място е гигантско.
А звуците идваха отдолу, някъде изпод нея, което значеше, че гигантското се разпростираше в три посоки, не само в две.
Мелани вдигна ръце на височината на гърдите си и запристъпва напред — мънички бебешки стъпчици, които бързо я доведоха до ръба на някаква площадка. Под пръстите й има метал: парапет или балюстрада.
Момиченцето застана тихо и неподвижно, вслушваше се в пищенето, в топуркането на крака, в ритмичните удари и трясъци, които ту се усилваха, ту заглъхваха.
А после: смях. Някой се засмя високо и радостно.
Момиченцето замръзна на място от удивление. Усети, че цялата трепери. Този, който се смееше, можеше да бъде Ан или Зоуи, или което и да е от приятелчетата й от класа. Това беше смях на малко момиченце. Или на малко момченце.
Малко остана Мелани да извика онзи, който се смееше, но се сдържа. Смехът беше весел и добър и момиченцето реши, че онзи, който се смееше, сигурно също е весел и добър. Но не беше възможно само един човек да вдига целия този шум. Звучеше така, сякаш много, много хора тичат напред-назад. Навярно играеха на някаква игра там, долу, в тъмното.
Мелани чака толкова дълго, че се случи нещо странно. Очите й започнаха да виждат.
Не че светлината стана по-силна. Просто очите й решиха да започнат да й дават повече информация. Веднъж в клас говориха за нещо, наречено акомодация. Пръчиците и бухалчиците в окото, особено пръчиците, променят зоната си на чувствителност и започват да възприемат очертания и подробности в онова, което допреди малко е изглеждало като стопроцентова тъмнина. По този процес има функционални ограничения, така че получената картина е преимуществено черно-бяла, защото пръчиците не са много добри в определянето на степента на наситеност на цветовете.
Сега обаче беше различно. Сякаш в залата беше изгряло невидимо слънце и на неговата светлина Мелани виждаше така добре, както посред бял ден. В рамките на няколко минути огромното пространство под нея се превърна от непрогледен океан в ясна суша. Момиченцето се замисли дали това зрение в тъмното не е нещо, което само гладните умеят.
Намираше се в театър. Никога преди не беше виждала театър, но знаеше, че това тук трябва да е именно театър. Имаше редове и редове седалки, обърнати в една и съща посока: към широка равна платформа с дървен под. Сцена. Над най-долното множество седалки имаше балкон с още седалки и Мелани стоеше тъкмо на него: на ръба на балкона, надвесен над огромната аудитория отдолу.
Оказа се напълно права: долу нямаше само един човек. Най-малко десетина-петнайсет души бяха.
И не играеха игра. Правеха нещо съвсем друго.
Мелани пази пълна тишина и ги наблюдава дълго. Може би толкова дълго, колкото ги беше слушала, преди да влезе в залата, може би и по-дълго. Очите й бяха разтворени широко, пръстите й стискаха здраво парапета на балкона, сякаш се страхуваше да не падне.