— Може и да си права — отвръща Паркс.
— За какво говориш тогава?
— Хелън, детето ни надрънка куп откровени глупости. Абсолютно съм сигурен, че снощи наистина е видяла нещо. Най-вероятно то силно я е изплашило, защото тя искрено искаше да ни принуди да заминем веднага. Но съм сигурен, че не са били скитници.
Сега вече Жустиню отново се ядосва.
— И защо? — пита рязко. — Откъде си толкова сигурен? Колко пъти трябва да се доказва Мелани пред теб, та да почнеш да й вярваш?
— Не трябва да ми се доказва повече. Нито веднъж. В момента с нея добре се разбираме. Но историята, дето ни я разказа, не се връзва.
Паркс вдига една от инструкциите, оставена отворена върху пулта на генератора, за да може по-лесно да чете от нея, докато рови вътре, и я отмества, за да приседне на нейното място. Не изглежда никак спокоен.
— Разбирам защо не искаш да признаеш тази опасност — казва Жустиню. — Ако са ни проследили от базата дотук, значи бягството ни е било калпаво. Оставили сме следи.
Паркс издава някакъв неопределен звук: може би смях, а може би само презрително сумтене.
— Ние такива следи оставихме, че само кьорав няма да може да ни проследи — казва. — Не е там работата. Просто…
Вдига ръка и почва да брои на пръсти.
— Мелани каза, че е видяла само мъже, но не и жени — значи, става дума за някакъв временен лагер. Защо тогава не са установили охраняем периметър? Как така детето е влязло при тях, а после си е излязло по живо, по здраво, без никой да я забележи?
— Може би охраната им куца, Паркс. Не всички имат твоите умения.
— Може би. А после, видиш ли, в най-удобния момент влизат ония, които разправят на всеослушание как преследвали някого. Ами татуировката? Редник Барлоу от моите в базата имаше татуирана същата дума на ръката. Що за съвпадение, а?
— Съвпадения се случват, Паркс.
— Понякога се случват — съгласява се сержантът. — Обаче тук се намесва и Роузи.
— Роузи ли? Тя пък какво общо има?
— Намерихме я непокътната. Ей така си стоеше насред улицата, никой не я беше докосвал даже. Никой не се е опитвал да насилва нито вратите, нито прозорците. Цялата беше покрита с прах и мръсотия, по които нямаше нито размазано, нито отпечатъци от ръце. Много ми е трудно да повярвам, че петдесет човека скитници са минали наблизо и не са я забелязали. Или, ако са я забелязали, не са проявили ни най-малко желание да влязат и да огледат вътре. Сега, като се замисля, много ми е трудно да повярвам и че ти и Галахър излязохте и се върнахте от вашата експедиция вчера, без да се натъкнете на никого от същите тия скитници. Явно те и сигналната ракета не са видели. Ако наистина ни преследват, не се справят никак добре.
Жустиню търси на ум контрааргументи, дори намира някои и тогава изведнъж се сеща за единственото доказателство в подкрепа на съмненията на Паркс, което самият сержант е пропуснал да види. Косият поглед, който детето хвърли на Колдуел… сякаш през цялото време Мелани разказваше историята си само на лекарката и на никой друг. Колдуел беше единствената слушателка, която я интересуваше.
Затова Жустиню престава да спори. Няма смисъл, вече е почти убедена. Но все пак не оставя нещата така. Няма намерение да отиде да разпитва Мелани, без да е сигурна каква игра всъщност играе сержантът.
— Тогава ти защо постъпи така? — пита го. — Преди малко.
— Как?
— Нареди да се заключим и да не излизаме. Ако Мелани лъже, значи не сме в опасност.
— Не съм казал такова нещо.
— Но изобщо не се опита да разбереш каква е истината. Държеше се така, сякаш й повярва. Защо?
Паркс се замисля за секунда.
— Нямам намерение да излагам живота ни на риск заради някакво мое предчувствие — казва. — Мелани може и да лъже, но може и аз да греша. Няма да ми е за първи път.
— Глупости, Паркс. Ти никога не се усъмняваш в себе си. Аз поне не съм те виждала да го правиш. Защо поне не поразпита, да видиш какво ще каже?
Паркс притиска очи с основата на дланите си. Видът му изведнъж издава крайната му умора. Сержантът изглежда изтощен и сякаш остарял.
— Това, което е видяла Мелани, означава нещо за нея — казва най-сетне. — Не знам какво точно, но — освен ако не греша драстично — то толкова я е уплашило, че тя просто не иска да говори за него. Не я притиснах, защото си нямам ни най-малка представа какво може да е това нещо. Затова те моля ти да го разбереш: смятам, че ти можеш да я накараш да ти каже, без да я плашиш допълнително. Бездруго й е трудно. Аз не мога да я накарам. Отношенията ни не са специални като вашите.