За пръв път през цялото им познанство сержант Паркс изненадва Хелън Жустиню.
Без да мисли, тя се привежда напред и го целува по бузата. За миг той застива, може би защото тя го целува точно по белега, а може би защото целувката е нещо, което в никакъв случай не е предвидил.
— Извинявай — казва Жустиню.
— Няма за какво — бързо отвръща сержантът. — Но… все пак, защо…
— Просто ти говореше за нея като за човешко същество. С чувства, които от време на време трябва да бъдат уважавани. Реших, че трябва някак си да отбележа момента.
— Ясно — колебливо отвръща Паркс. — Искаш ли да седнем да си поприказваме още за нейните чувства? Можем да…
— По-късно — отвръща Жустиню и се обръща към вратата. — Не искам да те отвличам от работата.
„Нито да ти вдъхвам напразни надежди“, добавя на ум. Защото в очите й Паркс все още е човек, когото асоциира най-вече с кръв и смърт, и жестокост. Асоциира го с тези неща почти толкова силно, колкото асоциира с тях и самата себе си. Тя и Паркс да се съберат определено е лоша идея.
Току-виж, взели, че наплодили себеподобни.
Минава през лабораторията и вижда, че Колдуел вече е приготвила клетката: сгъваема, но много стабилна конструкция. Куб от гъста телена мрежа, метър и двайсет на метър и двайсет, поддържан от солидни стоманени подпори, закрепени в скоби на стената. Намира се в най-далечния ъгъл на помещението, за да не затруднява достъпа до работните плотове и апаратурата.
Мелани седи в клетката, притиснала колене до гърдите си. Колдуел се занимава със същото, с което и Паркс: рови из някакъв сложен уред, един от най-големите в лабораторията, и е толкова дълбоко потънала в работата си, че изобщо не чува влизането на Жустиню.
— Добро утро, мис Жустиню — казва Мелани.
— Добро утро, Мелани — отвръща Жустиню. Но не сваля поглед от Колдуел. — Каквото и да правиш — казва на лекарката, — ще почака. Върви да изпушиш една цигара.
Колдуел се обръща. Едва ли не за пръв път допуска неприязънта й към Хелън Жустиню ясно да се изпише на лицето й. Жустиню посреща това издадено чувство като стар приятел: най-сетне нещо, успяло да пробие емоционалната барикада на лекарката.
— Това, което върша, е изключително важно — отвръща Колдуел.
— Ти да видиш! Жалко. Вън, Карълайн. Ще ти кажа кога можеш да се върнеш.
Един дълъг-дълъг миг двете се гледат право в очите, сякаш се канят да се нахвърлят една върху друга. За момент изглежда така, сякаш Колдуел наистина ще налети на бой, въпреки ранените си ръце, но все пак не го прави. Но и да беше нападнала, все едно. В момента лекарката изглежда толкова зле, че един по-силен порив на вятъра би могъл да я събори, да не говорим пък за някой по-силен удар.
— Желанието ти да се налагаш над мен е клиничен симптом, трябва да се прегледаш — казва тя на Жустиню.
— Не, това ще ми развали удоволствието.
— Добре е да се запиташ — настоява Колдуел, — защо толкова държиш да гледаш на мен като на враг. Ако изработя ваксина, тя ще лекува хората като Мелани, които бездруго вече имат частичен имунитет срещу Ophiocordyceps. Една ваксина със сигурност ще предотврати това хиляди и хиляди все още незаразени деца да свършат като Мелани. Кое тежи повече, Хелън? Кое, в края на краищата, е по-голямото добро? Твоето състрадание или моята отдаденост на работата? А възможно ли е ти да ми крещиш и да проявяваш неуважение към мен, само за да избегнеш необходимостта да си задаваш тези въпроси?
— Възможно е — отговаря Жустиню, — а сега прави каквото ти се казва и се махай.
Не чака отговор. Просто хваща Колдуел и я изблъсква в далечния край на лабораторията, изтиква я вън през спалното помещение и затваря вратата зад гърба й. Лекарката е толкова слаба, че да я избута човек е направо лесна работа. Вратата не се заключва. Жустиню изчаква минутка, за да види дали Колдуел няма да се опита да се върне, но вратата си остава затворена.
Най-сетне, доволна от усамотението — бездруго по-пълно няма как да имат — Жустиню се връща до клетката и коленичи на пода. Взира се през мрежата в малкото бледо личице вътре.
— Здравей — казва.