— Здравейте, мис Жустиню.
— С теб можем ли… — започва учителката. После премисля. — Влизам при теб — казва.
— Не! — подскача момиченцето. — Недейте. Стойте вън!
Жустиню хваща резето и го изтегля назад, а момиченцето панически пропълзява в далечния край на клетката. Свива се в ъгъла и се притиска плътно до мрежата.
Жустиню спира пред полуотворената врата.
— Нали каза, че ме надушваш съвсем леко — казва. — Това леко достатъчно силно ли е, че да те притеснява?
— Още не — напрегнато отвръща Мелани.
— Значи няма проблем. Ако миризмата стане много силна, само ми кажи и веднага излизам. Но никак не ми харесва да стоя отвън и да те гледам вътре, затворена като някакво животно. Ако съм при теб, ще се чувствам по-добре. Ако си съгласна де.
По лицето на Мелани ясно личи, че не е съгласна. Жустиню се отказва. Затваря вратата и отново я заключва. После сяда на пода по турски и обляга рамо на мрежата.
— Добре — казва. — Печелиш. Но поне ела да седнеш до мен. Ти си вътре, аз съм вън — така не е опасно, нали?
Мелани предпазливо приближава, но спира по средата на пътя, явно уплашена от предстоящата ситуация, която рязко може да излезе вън от контрола й.
— Ако ви кажа да се дръпнете, трябва веднага да ме послушате, мис Жустиню.
— Мелани, помежду ни има здрава мрежа, а ти си с намордника. Нищо не можеш да ми направиш.
— Нямам това предвид — кротко отвръща момиченцето.
Очевидно е, че няма това предвид. Детето говори за ужаса от това да претърпи трансформацията пред очите на своята учителка и приятелка. За ужаса от това да престане да бъде себе си. Тази перспектива я плаши до смърт.
Жустиню усеща как я пробожда срам, не само заради лекомислената забележка, но и заради онова, което е дошла да върши. Ако е излъгала, Мелани със сигурност е имала сериозно основание за това. Евентуалното й разобличаване се струва на Жустиню нередно. Но нередно е някъде вън да се крие неизвестна заплаха, от която Мелани се мъчи да ги накара да избягат. Паркс е прав. Трябва да разберат истината.
— Когато снощи си влязла в театъра… — започва Жустиню предпазливо.
— Да?
— И си видяла скитниците…
— Там нямаше никакви скитници, мис Жустиню.
Ето ти на. Жустиню тъкмо си беше намислила следващите реплики. Сега се вторачва глупаво в детето:
— Така ли? — пита.
— Така — отвръща Мелани.
И разказва какво е видяла в действителност.
Те тичаха между мухлясалите седалки, топуркаха по бумтящата под стъпките им сцена. Голи, както ги е майка родила. И мръсни, макар че кожата им под мръсотията беше също млечнобяла, точно като кожата на Мелани. Косите им висяха, прави и тежки, у неколцина — стърчащи нагоре като бодли на таралеж. Някои държаха в ръце пръчки, а други — торбички, стари найлонови торбички с надписи по тях като „Пресни печива“ и „Плод и зеленчук“.
— Но за ножовете не излъгах. И ножове имаха. Не такива за намушкване като тези на Сержант Паркс и на Киърън. Просто ножове като онези, с които човек си реже месото и хляба в кухнята у дома.
Бяха петнайсет. Беше ги преброила. А когато си измисли историята за скитниците, просто прибави едно четирийсет към истинската бройка.
Но онези в театъра не бяха скитници. Бяха деца на всякаква възраст, от пет — до към петнайсетгодишни. Увлечени в лов на плъхове. Тези с пръчките удряха по пода и седалките, за да изкарат плъховете от дупките им. Другите ги ловяха в движение, отхапваха им главите и пускаха отпуснатите телца в найлоновите торбички. Децата бяха много по-бързи от плъховете, така че ловът не беше труден за тях. Превръщаха го в игра, смееха се и се дразнеха едно друго, правеха си муцунки и пищяха весело, докато тичаха.
Деца като нея. Деца — гладни, но живи, жизнени, наслаждаващи се на тръпката от лова. А после ловът беше свършил и децата бяха насядали, за да пируват с малките окървавени трупчета — по-големичките от групата избираха първи, малките се бутаха да грабнат някое парче или да отмъкнат чужд пай. Храненето също беше игра, децата продължаваха да се смеят. Никой не заплашваше другия.
— Имаше едно момче, което май им беше водачът. Носеше голяма пръчка, като царски скиптър, цялата лъскава, а лицето му беше боядисано в най-различни цветове. Боите го правеха да изглежда малко страшен, но малките дечица не се бояха от него — той ги пазеше. Когато едно друго от големите деца се озъби на едно от мъничките и изглеждаше така, сякаш се кани да го ухапе, боядисаното момче сложи върха на пръчката си на рамото на голямото дете и то спря да се зъби. Но като цяло никой не нападаше другите от групата. Познаваха се и им беше приятно да са заедно.