Беше оставил и пушката си.
Както и празната туба от деароматизатор, която смяташе да среже, за да може да обере от вътрешната й страна последните остатъци от гела и да се намаже с тях на чатала и под мишниците.
Носи си пистолета и шест пълнителя за него. Останала му е малко вода. Носи си и компаса. И гранатата, която си стои в джоба на панталоните още откак я взе от багажника на джипа. Това е то. Това са му всичките наличности.
Що за идиот би тръгнал през вражеска територия само с дрехите на гърба си? Трябва да се зареди с провизии, при това бързо.
Заключеният гараж, в който двамата с Жустиню намериха пакетираните храни, вече е останал на два километра зад гърба му. На Галахър не му се иска да се връща и да губи време. Но още по-малко му се иска да умре от глад, а няма гаранция, че ще попадне на друг такъв рог на изобилието, преди да стигне Темза.
Става на крака и пак тръгва. Не е лесно, но докато ходи, се чувства по-добре — все пак прави нещо. Има цел, има и план. Връща се назад, но само за да тръгне после отново напред, при това по-бързо и да стигне по-далеч.
След пет-шест завоя, с компас или не, Галахър се изгубва напълно.
А и вече е почти напълно сигурен, че не е сам. Не вижда други сенки, но чува шумолене и припкане някъде съвсем наблизо. Когато спря и се вслуша, не долавя нищо, но тръгне ли, ето ти на — шумоленето се долавя зад звука от собствените му стъпки. Някой се движи, когато и той се движи и спира, когато и той спре.
Чува го толкова силно, сякаш този някой е съвсем наблизо. Би трябвало да може да го види, но не — наоколо е все така пусто. Галахър не е сигурен дори от коя посока идва шумоленето. Но сянката, която видя… определено беше хвърлена от нещо, застанало на някой покрив. „Ако ме следят — помисли Галахър, — покривът е отличен избор — така преследвачът ме вижда, без аз да мога да го видя.“
Добре тогава. Хайде да го накараме да се покаже.
Без предупреждение Галахър хуква напред. Пресича улицата и кривва в някаква пряка.
Озовава се на паркинг зад редица изгорели магазини. Нахълтва през зейнала задна врата и се втурва по тесен коридор. Летяща врата от девулканизирал каучук, гнила и лепкава на пипане, го отвежда право в магазина, Галахър бързо го пресича и…
Забавя крачка. После спира.
Защото магазинът се оказва някакъв минимаркет с шест редици рафтове от пода до тавана.
По рафтовете: четки за тоалетна, чашки за яйца с формата на усмихнати пиленца, тенекиени кутии за хляб, украсени с британския флаг, дървени капани за мишки с името им („Малкият гризач“) отпечатано отстрани, рендета за пармезан с удобни за хващане дръжки, дъски за рязане, кухненски кърпи, съдинки за подправки, торби за боклук, калъфи за автомобилни седалки, магнитни отвертки.
И храна.
Не е много — само един-два рафта в дъното — но консервите и пакетчетата изглеждат непипани. Още са прилежно подредени по вид: супите на един рафт, чуждестранната кухня — на втори, оризът и макароните — на трети. Някой анонимен и отдавна мъртъв продавач ги е наредил една сутрин, която си е изглеждала съвсем обикновена, просто сутрин в един свят, чийто край никой не е допускал.
Консервите са подути и гръмнали — всичките до една. Наредени са на слънце и сигурно то ги е гряло всеки божи ден години наред, още отпреди Галахър да е бил роден.
Но освен консерви, тук има и пакетчета. Момчето ги оглежда, отначало предпазливо, после — възторжено.
Деликатесно къри с пиле и ориз — само добавете вода!
Деликатесен Бъоф Строганов — само добавете вода!
Деликатесна паеля с месо — само добавете вода!
С други думи, храна в суха форма във вакуумирани опаковки.
Галахър отваря едно и внимателно подушва съдържанието. Мирише си добре, даже много добре, предвид съмнителната природа на храната. А на Галахър въобще не му пука дали тази порция е направена от пиле или от говежди протеин, стига да му напълни корема.
Сипва в пакетчето една трета от оставащата му вода, стисва го и го тръска половин минута. После го отваря и изстисква гъста хапка от получилата се паста право в устата си.
Вкусно е. Деликатес — точно както пише на етикета. Дори няма нужда да се дъвче. Плъзга се в гърлото му, леко като супа. Малко скърца между зъбите, но това също не притеснява Галахър, докато част от неовлажнения хранителен прах не му влиза в кривото гърло и той избухва в дива кашлица, омазвайки всички останали пакетчета на рафта с пръски кафява къри слюнка.