Довършва пакетчето вече по-търпеливо. После разкъсва големите картонени кутии, в които са наредени порциите и напъхва по джобовете си колкото може повече пакетчета. Когато стигне реката, ще отпразнува събитието с две-три от тях, избрани наслуки. Вечеря с първо, второ и трето.
Сеща се за реката и разбира, че е време да върви. Но не може да сдържи да не хвърли поглед на останалата част от магазина — кой знае какви чудеса още има тук!
После намира стелажа с вестниците и сърцето му прескача. Целият най-горен рафт — дълъг може би три метра — е пълен само с порносписания. Момчето ги взема едно по едно и разгръща страниците благоговейно, все едно разлиства Евангелието. Жени с неизмерима красота му се усмихват с любов, разбиране и топлота. Краката и сърцата им са широко разтворени.
Ако беше още в базата, такова съкровище би го направило неприлично богат. Хора щяха да идват от всеки кът на казармата и да му плащат с тютюн и алкохол за половин час в компанията на тези дами. Фактът, че не пуши и че се бои от алкохола почти толкова, колкото се бои от гладните и от скитниците, не помрачава сияйното Галахърово видение. Подобни притежания щяха да го направят истински мъж. Един от онези, на които всички в трапезарията кимат за поздрав, от онези, с които всеки бърза да размени дума. Мъже, които приемат това внимание като нещо нормално, дори задължително. Мъже, които само с едно кимване или дума в отговор, променят социалния статус на онзи, когото са поздравили.
Леко скръцване на пода стряска Галахър и го връща от райските селения на тленната земя. Той сваля надолу списанието, което е вдигнал пред очите си. На три метра от него, невидимо допреди миг зад страниците, но и неправещо сега никакъв опит да се скрие, стои момиченце. Дребничко, голо и кльощаво — кожа и кости. В първия миг заприличва на Галахър на черно-бяла снимка, защото косата й е катранена, а кожата — прозрачнобяла. Очите й са черни и бездънни, като дупки в дъска. Устата й представлява равна, тънка, безкръвна линия.
Може би е пет-шестгодишна, или дори на седем, но дребничка за възрастта си.
Просто стои насред магазина, втренчена в младия войник. Когато се уверява, че цялото му внимание е вече насочено към нея, момиченцето протяга ръка и му показва какво държи. Умрял плъх без глава.
Галахър вдига очи от плъха към личицето на детето. После отново поглежда плъха. Струва му се, че е минало много време откак момиченцето изникна пред него. Поема дълбоко и треперливо дъх.
— Здрасти — казва най-сетне войникът. — Как си?
Най-тъпата реплика, която би могъл да каже, но в момента все още не може да повярва напълно, че това, което се случва, е истина. Очевидно е, че детето е гладно. Но определено е гладно от вида на Мелани — от онези гладни, които могат да мислят и не ядат хора, ако не искат.
И това дете му предлага подарък, за да се сприятелят. При това скъп подарък, като се има предвид колко болезнено кльощаво е то самото.
Предлага подарък, но не прави и крачка към войника, нито пък казва нещо. Дали изобщо може да говори? Децата в базата също приличаха повече на животни, когато ги довеждаха уловени отвън. Много бързо се научаваха, стига човек да им приказва, но Галахър помнеше как отначало си квичаха като прасенца или бъбреха неразбираемо като маймунки.
Но това няма значение. Има разни начини да се разбере човек с някого. Език на тялото например.
Галахър се усмихва широко и приятелски на момиченцето и й помахва за поздрав. Тя не помръдва, лицето й е сковано като маска. Само леко размахва плъха към момчето, както човек размахва пръчка пред куче.
— Ти си много хубаво малко момиченце — заговаря я напразно Галахър. — Как се казваш? Аз се казвам Киърън. Киърън Галахър.
Ръката й пак размахва плъха. Устата на детето се отваря и затваря, имитирайки ядене.
Това е нелепо. Галахър трябва да вземе плъха, иначе тая безизходна ситуация ще се проточи вечно.
Той много бавно оставя порносписанието — с корицата надолу, сякаш това мъртво дете може да бъде смутено или покварено от голите гърди отпред. Галахър вдига празните си ръце и й показва, че не държи нищо. Придвижвайки се с бавното приплъзване, на което го научи сержант Паркс, той полека пристъпва към детето. Внимава тя през цялото време да вижда празните му ръце и усмивката на лицето му.