После много бавно посяга към плъха.
Малката мърла рязко дръпва подаръка назад. Галахър застива на място, уплашен, че може би са го разбрали криво.
Болка избухва в левия му крак, после и в десния, внезапна и изненадваща. Галахър изкрещява и пада, двата му крака се огъват под него, удря се в пода тежко и непохватно, като преобърната мебел. Малки фигурки бягат от него в две посоки и се скриват зад съседните рафтове, където са клечали в засада досега. Галахър не ги оглежда както трябва, защото много го боли, защото е ядосан и защото е така тотално объркан, че още не може да разбере какво всъщност става.
Подпира се на лакти и поглежда към краката си, но не може да смели онова, което вижда. Всичко е червено. Кръв. Тече кръв. Неговата. Вече не само гледа кръвта, но и я чувства как тече. Отзад прасците му пулсират от режеща болка. От коленете надолу панталонът му вече е подгизнал от кръв.
„Какво ми направиха? — замаяно и учудено мисли момчето. — Какво ми направиха?“
С периферното си зрение долавя бързо движение и се обръща. Към него тича друго малко дете. Лицето му е огромно петно от всякакви ярки цветове, а очите му греят като лъскави черни топчета. Детето е вдигнало ръка и държи високо над главата си нещо лъскаво и метално, което блести ослепително под косите лъчи на следобедното слънце.
Галахър се свива с ужасен писък, когато момчето замахва. В миг на лудост решава, че оръжието е меч, но когато замахът профучава край него, вижда, че е твърде дебело, твърде солидно. Близкият метален стелаж поема силата на удара. Галахър вдига ръка, блъсва момчето в гърдите, а то е толкова леко, че тласъкът го запраща презглава на пода. Оръжието — алуминиева бейзболна бухалка — излита от ръката му и изтраква в краката на Галахър.
Детето с боядисаното лице с усилие се дърпа настрани, но две други деца тичат към Галахър от две страни: едното стиска нож, а другото — касапски сатър. Галахър изпищява отново с пълно гърло и грабва бухалката.
Гладните деца зарязват нападението и мигом побягват далеч от обсега на замаха му.
Но не са само те. В магазина е пълно с деца. Галахър не може да ги преброи, но му се виждат десетки. Може би стотици. Малки бледи личица заничат към него измежду рафтовете, зърват го и после бързат да се скрият. По-храбрите са се струпали в края на пътеката между стелажите и го гледат открито. Въоръжени са с всичко, каквото може да дойде на ум на човека: от вилици и ножове до откъртени клони. Повечето са чисто голи като момиченцето, но някои са навлекли най-разнообразни дрешки, явно отмъкнати от витрини на магазини. Едно от момченцата носи леопардов сутиен, преметнат диагонално през телцето му, закопчан на кръста му за платнен колан, на който пък подрънкват цял куп различни ключодържатели.
Малкото момиченце също е тук, вижда Галахър. Сам не смее да свали очи от децата, да не би да го нападнат отново, затова полека посяга и се мъчи опипом да разбере какво са сторили с краката му. Десният му крачол е разпран по дължина от коляното до средата на прасеца. Галахър внимателно мушва пръсти през дупката, за да усети раната отдолу. Не е широка, но е дълга и права и не е трудно да се сети човек, че сигурно е и дълбока.
Същата рана има и на левия крак.
Плъхът не е бил подарък. Бил е примамка. И той не би трябвало да се хване, защото не яде плъхове, но какво пък! Винаги си е бил един милозлив глупак. Малката кукличка му отвлече вниманието, а две от приятелчетата й срязаха краката му отзад.
Сега е осакатен.
Няма да излезе повече от тук.
Може и никога вече да не проходи.
— Мамка му! — Галахър с изненада чува, че едва прошепва думата. В ума си я крещи с пълно гърло.
— Вижте! — казва високо. — Вижте сега! Това не е… Не можете да ми причините това. Ясно ли ви е? Не можете…
Лицата на децата не се променят. Всичките имат едно и също изражение. Дива, болезнена нужда, но някак си овладяна, някак си все още удържана.
Чакат го да умре, за да го изядат.
Галахър вади пистолета и се прицелва. В момиченцето. После в момчето, което изпусна бейзболната бухалка. То, изглежда, е едно от най-големите. Устните му са плътни и червени, нелепи на фона на останалите, които почти нямат устни. Отначало човек не ги забелязва, заради многото цветове по лицето му. После Галахър постепенно осъзнава, че боядисаното не е хаотична цапаница. Върху истинското лице на момчето е нарисувано друго лице, някакво чудовищно лице, чиято уста е зейнала от носа до брадичката на детето. Боите са достатъчно размазани, а линиите — достатъчно криви, та да се разбира, че момчето се е нарисувало само, най-вероятно с маркери. Тежката му права черна коса пада надолу върху очите му, придавайки му вулгарно пищния вид на рокзвезда. И е толкова кльощав. Ребрата му се броят.