Галахър мести пистолета — насочва го поред към всяко от децата. Те сякаш изобщо не виждат оръжието. Не знаят какво е пистолет, не знаят защо трябва да се страхуват от него. Трябва да застреля поне едно от групата, та да им стане ясно.
И то трябва да го застреля бързичко. Ръката му почва да трепери, а някъде зад очите му жужи бял шум. Картината на света подскача, сякаш Галахър седи в кола, караща по бабуни. Момчето се мъчи с всички сили да се съсредоточи.
Момчето с боядисаното лице. Онова, което изпусна бейзболната бухалка. Сега е застанало най-отпред, вероятно е шеф на операцията „Да изядем Киърън Галахър“, така че, мамицата му, да мре.
Но момчето все мърда. Те всичките все мърдат. Ако не внимава, може да улучи малкото момиченце. По някаква причина Галахър не иска да я наранява, нищо че тя го вкара в капана. Толкова е мъничка. Ако й стори нещо, чувството, че е убиец, ще бъде твърде силно.
Ето го обаче боядисаното копеленце. Целта е прихваната. Пистолетът сякаш тежи цял тон, но е достатъчно Галахър да го държи неподвижен само две секунди. Достатъчно време да натисне, да натисне и…
Спусъкът не помръдва.
В оръжието няма патрони.
Галахър изстреля целия последен пълнител онзи ден, докато тичаха пред тълпата гладни и бързаха да влязат в болницата „Дом Уейнрайт“. После се беше прехвърлил на пушката и беше използвал само нея през цялото време оттогава — само тя беше в ръцете му всеки път, когато ставаше напечено. Така и не беше презаредил пистолета.
Напушва го смях. Децата наоколо изобщо не реагират, защото пистолетът не значи нищо за тях. Бейзболната бухалка е това, което ги държи на разстояние.
Само дето не ги държи. Вече не. Започнали да пристъпват бавничко към Галахър от двете страни на пътеката, прокрадват се крачка по крачка, сякаш се предизвикват едно-друго да приближат опасното нещо. Момчето с боядисаното лице води глутницата, нищо че вече не носи оръжието си. Кокалестите пръсти на ръцете му потрепват, свиват се и се разпускат.
Някаква безчувственост залива Галахър, изпълва тялото му от ранените крака нагоре. Но ужасът, бълбукащ в съзнанието му, я задържа и влива неочаквани сили на войника. Той бързо се претъркулва на левия си хълбок, за да може да опипа джобовете на панталоните за…
Да! Ето я. Пръстите му обхващат студения метал. Света Богородице, мисли Галахър невярващо, помилуй нас.
Децата вече са съвсем близо. Галахър вади гранатата от джоба си и я протяга да им я покаже.
— Гледайте! — изкрещява им. — Вижте я!
Неумолимо приближаващата група забавя и спира, но Галахър знае, че крясъкът му, а не опасността от гранатата кара децата да се колебаят. Мъчат се да преценят колко сили са му останали и дали да не почакат още малко.
— Бууум! — Галахър имитира експлозия, махайки нашироко с ръце.
За момент — пълно мълчание. После момчето с боядисаното лице му излайва нещо. Мисли, че Галахър демонстрира колко е страшен. Че го предизвиква.
И децата отново тръгват напред. Решени да убиват.
— Това е бомба! — отчаяно вика Галахър. — Шибана граната! Ще ви разкъса на парчета. Вървете да изядете някое улично куче! Ще го направя! Не се шегувам! Ще го направя!
Никаква реакция. Галахър хваща щифта с два пръста.
Не иска да ги убива. Иска само да е сигурен, че самият той ще излезе от света в бяла светлина и с рязък удар, а не като нещо изкормено, развлечено, ужасно, в болка, невъзможна за понасяне. Но те не му оставят избор. Не му оставят никакъв избор.
— Моля ви! — казва им.
Нищо.
И когато се стига до края, Галахър не може да го стори. Ако беше успял поне да ги накара да проумеят с какво ги заплашва, нещата сигурно щяха да са други.
Пуска бейзболната бухалка и дивите деца го заливат като вълна. Гранатата е избита от ръката му и се търкулва настрани.
— Не искам да ви сторя нищо лошо! — изпищява Галахър. И това е истината, и той се опитва да не се съпротивлява, докато децата го стискат, хапят и късат парчета от тялото му. Те са просто деца и тяхното детство сигурно е било точно толкова шибано, колкото и неговото.
Ако светът беше идеален, Галахър щеше да е един от тях.