61
Паркс е твърдо решен да търси, макар отлично да знае, че шансовете да намерят Галахър клонят към нула. Не могат да викат, не могат и да разпределят терена на части за претърсване, защото са само трима — той, Хелън Жустиню и детето. Доктор Колдуел заявява, че е твърде слаба, за да обикаля наоколо и тъй като действително има такъв вид, сякаш като я духнеш, ще падне, никой не спори с нея и я оставят на мира.
Но се оказва, че няма нужда да разпределят терена. Вън Мелани се върти като ветропоказател, души въздуха във всички посоки. После се обръща на югозапад.
— Натам.
— Сигурна ли си? — пита Паркс.
Кимване. Никакви излишни думи. Момиченцето ги повежда напред.
Следата обаче криволичи напред-назад, първо по една улица, после — по друга, отначало върви най-общо на юг, а после вече и на юг не върви. Галахър се е отдалечил едва на километър-два от Роузи, когато е решил да се върне по стъпките си. Паркс се чуди дали детето не ги разиграва нарочно — да се направи на важна може би или да получи вниманието на възрастните. Глупости, едва ли. Може би едно живо десетгодишно би постъпило така, но Мелани е твърде зряла и сериозна. Ако не знае къде е Галахър, щеше да им каже.
Става и нещо друго — нещо между Жустиню и Мелани — размяна на уплашени погледи, която става направо истерична, когато стигат до място, където улицата се пресича с една задна алея.
Детето спира и поглежда сержанта.
— Извадете си пистолета, Сержант — казва тихо. Гласът й е станал тържествен.
— Гладни ли има? — Паркс не се интересува какво усеща детето. Просто иска да я наясно срещу какво ще се изправи.
— Да.
— Къде?
Момиченцето се поколебава. Застанали са на малък паркинг зад някакви магазини. От трите им страни има доста врати, повечето отворени или разбити. Встрани — ръждясала кола на трупчета, вероятно извадена от движение дълго преди Сривът да смълчи всички улици. Кофи за боклук на колелца, подредени в редица в очакване на камиона за смет, който така и никога няма да дойде.
— Там — посочва най-сетне Мелани.
Вратата, към която кима, на пръв поглед не се различава по нищо от другите врати. При по-внимателно вглеждане обаче се вижда, че високите бурени пред прага й са отъпкани, един от тях — гигантски магарешки бодил — е още лъскав и мокър от сока, изтекъл от мястото, където стъблото му е било пречупено.
Паркс замълчава. По-добре късно, отколкото никога, мисли си. Потупва Жустиню по ръката и й прави знак да си извади пистолета. Двамата пристъпват към вратата като ченгета от някой криминален сериал — преувеличено предпазливи, въпреки че под краката им хрущи чакъл.
Мелани застава между тях и се обръща да ги погледне.
— Освободете ме — казва на Паркс.
Той я поглежда право в очите.
— Ръцете ли?
— И ръцете, и устата.
— Съвсем неотдавна ме караше да те вържа — припомня й сержантът.
— Знам. Ще внимавам.
Няма нужда да казва нищо повече. Ако се окажат в затворено пространство в компанията на гладни, Мелани със сигурност ще им трябва. Няма спор. Паркс отключва белезниците и ги окачва на колана си. Мелани откопчава сама намордника и му го подава.
— Ще ми го пазите ли, моля? — казва.
Сержантът го прибира, а момиченцето влиза преди тях в мрака на магазина.
Закъснели са. Каквото и да е станало тук, вече е приключило. Широка размазана кървава следа води от средата на едната пътека до един ъгъл далеч от слънчевата светлина, където гладните са завлекли Галахър, за да го изядат. Момчето се взира право в тавана с израз на търпеливо страдание, с лице, прилично на онова, с което рисуват Христос на кръста. За разлика от Христос обаче, Галахър е изглозган почти изцяло. Якето му го няма. Изчезнало е. Ризата, разкъсана, обрамчва с кървава рамка ямата, която представлява трупът му. Медальоните с военния му номер висят, паднали върху оголените прешлени на гръбнака му. Гладните някак си са успели да изядат врата му, без да скъсат стоманената верижка — като в онзи номер, в който фокусникът смъква с едно движение покривката от масата, без да събори чиниите.
Жустиню не отвръща, сълзи потичат от стиснатите й очи, но не казва и дума. Паркс също мълчи. Единствената мисъл в главата му е, че беше командир на едно-единствено момче и че остави това момче да умре сам-самичко. За такъв грях се гори в ада.
— Трябва да го погребем — казва Мелани.