— Доста мислих — почва тя бавно, защото знае, че децата я гледат втренчено, че едва се сдържат от нетърпение да узнаят какво има вътре — и ми дойде на ума, че всъщност на вас никой никога не ви е показвал какво всъщност е пролетта. Затова се прехвърлих през външната ограда…
Ахкания от класа. Район 6 може и да е прочистен, но всичко извън външната ограда на базата си остава територия на гладните. Излезеш ли, те могат да те видят и да те подушат — а ако веднъж доловят миризмата ти, никога няма да спрат да те преследват, докато не те изядат.
Мис Жустиню се смее на ужасените физиономии на децата.
— Шегувам се! — казва. — Всъщност, има едно ъгълче тук в лагера, което войниците не са си дали труд да обработят докрай, когато са строили базата. Там има много диви цветя и дори няколко дървета. Така че… — и учителката отваря торбата широко — отидох там и просто взех, каквото намерих. Преди Срива беше забранено да се къса така безогледно, но понеже в последно време дивите цветя си растат съвсем спокойно, рекох си, какво пък.
Мис Жустиню бърка в торбата и вади нещо. Прилича на пръчка, дълго и усукано, и във всички посоки от него стърчат по-малки пръчици. А от тях пък стържат още по-малки пръчици, така че цялото нещо има много шантава, сложна форма. А и цялото е като обсипано със зелени точки — но когато мис Жустиню го завърта в ръката си, Мелани вижда, че не са точки. Изпъкват от пръчката, сякаш нещо ги издува насила отвътре. А някои от тях са спукани; разцепили са се по средата и някак си се белят в нежни, нежни зелени устнички и кукички.
— Някой знае ли какво е това? — пита мис Жустиню.
Никой не отговаря. Мелани мисли напрегнато, опитва се да оприличи пръчката на нещо, което е виждала или за което да е слушала в клас. Малко остава да се сети, защото смисълът на името е ясен — трябва да означава начинът, по който голямата пръчка се разбива на по-малки пръчки и после пак и пак, така че пръчките стават все повече и повече, все едно някое голямо число се разлага на производните си.
— Това е клон — обажда се Джоан.
Глупачка, глупачка, глупачка смъмря се сама Мелани. На нейната картинка с амазонската джунгла е пълно с клони. Но истинският клон изглежда някак си по-различно. Формата му е по-сложна и начупена, структурата на тъканта му е по-груба.
— Ама адски си права, клон е — съгласява се мис Жустиню. — Мисля, че е от кавак. Преди няколко хиляди години хората, които живеели тук, наричали това време от годината „върбов месец“. Използвали кората на върбата кавак като лекарство, защото е богата на едно нещо, наречено салицин. То е естествено болкоуспокояващо.
Мис Жустиню обикаля класа и освобождава десните ръце на децата, за да могат да подържат клона и да го огледат отблизо. „В някакъв смисъл е грозен“, мисли Мелани, „но е абсолютно очарователен“. Особено пък когато мис Жустиню обяснява, че малките зелени топчици по него са пъпки — те ще се превърнат в листа и ще покрият дървото в зеленина, сякаш ще го облекат в лятна рокля.
Но в торбата има още много неща и когато мис Жустиню започва да ги изважда едно по едно, целият клас потъва в благоговение. Защото торбата е пълна с цветове — замайващо ярки звездопади, пръстенчета и спирали със структура така фина и сложна, като тази на клона, само че по-симетрична. Цветя.
— Червено плюскавиче — казва мис Жустиню и показва цветче, което изобщо не е червено, а някак си виолетово, а всяко венчелистче е разцепено на две, подобно на отпечатъците от животински нозе, които веднъж Мелани видя сред едни картинки, показващи следите на различните животни.
Розмарин — бели пръстчета и зелени пръстчета, преплетени заедно като пръстите в скута ти, когато си притеснен, но искаш да се овладееш.
Нарциси — жълти фунийки като тромпетите, които ангелите надуват по старите картинки в книгите на мис Жустиню, но с назъбени ръбчета, така нежни, че се движат само от дъха на учителката.
Мушмула — гъсти гроздчета от бели топченца, всяко от които е направено от застъпващи се венчелистчета, извити като лъжички и легнали едно в друго, разтворили се в единия край, за да покажат нещо, скрито вътре в тях, което много прилича на умален модел на още и още цветя.
Децата са омагьосани. Пролетта е в класната стая. Равноденствие е, светът е увиснал между зимата и лятото, между живота и смъртта, подобно на топка, закрепена в баланс на върха на нечий пръст.
Когато всички разглеждат добре цветята и ги държат достатъчно в ръка, мис Жустиню ги слага в шишета и буркани и ги подрежда из всички ъгли на стаята, върху всяка полица, маса или свободна повърхност, така че цялата класна стая се превръща в полянка.