За миг гневът на Паркс се обръща срещу нея.
— И защо? — изръмжава й. — Не са оставили достатъчно за погребване. Човек може да го замете от пода и да го изсипе в шибаната кофа за боклук!
Изведнъж Мелани му се опълчва без капка страх:
— Трябва да го погребем! — изръмжава в отговор, оголила зъби. — Или ще го намерят кучета или други гладни и съвсем ще го изядат. И никой няма да знае къде е умрял. Трябва да отдадете почит на падналия воин, Сержант!
— Да отдам почит… Това пък откъде си го научила?
— Най-вероятно от Троянската война — промърморва Жустиню. Изтрива си очите с длани. — Мелани, не можем… Просто няма къде. Нямаме и време. Сами се превръщаме в мишени. Ще трябва да го оставим.
— Ако не можем да го погребем — отвръща Мелани, — трябва да го изгорим.
— С какво? — пита Жустиню.
— С онова нещо в големите варели — нетърпеливо отвръща момиченцето. — Онези, дето стоят в стаята на генератора. На тях пише „Огнеопасно“, това значи, че горят.
Жустиню отново говори. Вероятно се опитва да обясни защо влаченето на седемдесет и пет литрови варели с авиационно гориво по улиците е още нещо, с което категорично не могат да се справят.
Но в същото време, потънал в някакво тъпо удивление, Паркс мисли: за това дете светът никога не е свършвал. Научили са я на всички тези древни, древни неща, напълнили са й главата с всякакви безполезни глупости, но това в онзи момент не е имало значение, защото никога не се е предвиждало тя да напуска килията си, освен за да бъде разчленена и поставена на предметни стъкла.
Стомахът му се преобръща. За първи път през цялата си военна кариера си дава сметка какво означава понятието „военно престъпление“, при това от гледна точка на жертвата. Но не той е военнопрестъпникът, не е и Колдуел. Престъпникът е Жустиню. И Мейлър. И онзи пиян нещастник Уитакър. Колдуел е просто касапин. Тя е Суини Тод, с неговия бръснарски стол и остър бръснач. Но не е прекарала години в това да се гаври с умовете на тия деца и да ги усуква в най-различни формички.
— Можем да кажем една молитва — обяснява в момента Жустиню, — но не можем да домъкнем цял един от ония варели дотук, Мелани. А дори и да можехме…
— Добре — казва Паркс. — Да го направим.
Жустиню го поглежда така, сякаш е откачил.
— Не е смешно — казва му мрачно.
— Да ме виждаш да се смея? Детето е право. У нея има повече логика, отколкото у мен или у теб.
— Не можем да… — подхваща пак Жустиню.
В този момент Паркс се вбесява.
— И защо не, мамка му? — изревава. — Детето иска да почете шибаните мъртви, дай да ги почетем! Училището свърши, учителке! Училището свърши отдавна. Ако не си разбрала.
Жустиню го гледа объркано. Пребледняла е леко.
— Не бива да викаш — промълвява и махва с ръце, за да го накара да говори по-тихо.
— Да не съм минал в твоя клас? — пита я Паркс. — Мен ли ще ме учиш сега?
— Гладните сигурно са още достатъчно близо, ще ни чуят. Издаваме се.
Паркс вдига пушката нагоре и стреля в тавана, от което Жустиню трепва, свива се и изскимтява. Куршумът пробива дупка горе. Парчета влажна мазилка падат на пода, едното удря Паркс по рамото и оставя бяла следа по якето му.
— С удоволствие бих си поприказвал с тях — казва.
После се обръща към Мелани, която наблюдава всичко това с широко отворени очи. Сигурно за нея е същото, което е за обикновеното дете скандалът между мама и татко.
— Какво ще кажеш, хлапе? Да направим ли на Киърън едно викингско погребение?
Момиченцето не отвръща. Оказало се е между чука и наковалнята, защото, ако отговори е „да“, взема страната на сержанта срещу Жустиню — а явно любовта й към учителката скоро няма да отмине.
Паркс приема мълчанието за съгласие. Заобикаля плота с касовия апарат — там стои кутия запалки. Пълни са със запалителна течност — по няколко милилитра във всяка, но в кутията са поне стотина. Сержантът я взема и я занася при жалките тленни останки.
Тъй като е човек с практична нагласа към света, сваля радиостанцията от колана на Галахър и я закача на своя колан. После започва да отваря пластмасовите контейнерчета едно по едно и да излива запалителната течност върху тялото на момчето. Жустиню го гледа и клати глава.
— Ами пушекът? — пита.
— Какво пушекът? — изръмжава Паркс.
Мелани им обръща гръб и отива до края на пътеката между рафтовете, излиза чак в предната част на магазина. След малко се връща, носи яркожълто шушляково яке, опаковано в найлон.