Това е най-трудната част от работата, а ето, че е свършена.
Отстранява изрязаното парче кост, рязва краниалните нерви и кръвоносните съдове със скалпел номер десет, освобождава мозъка и нежно го повдига отпред назад. Открива гръбначния мозък и прерязва и него.
Все още не вади мозъка от черепа. Тъканта е освободена, доктор Колдуел подава скалпела на доктор Селкирк и взема от ръката й чифт клещички секач, с които много внимателно отстранява всички остри костни ръбчета, които стърчат от мястото на направения в черепа разрез. Много лесно тези ръбчета оставят дълбоки драскотини по мозъка, когато човек се опита да го извади нагоре и навън през импровизирания отвор, а ако органът бъде повреден така, става безполезен и може направо да се изхвърли.
После вече доктор Колдуел изважда мозъка; повдига го с две ръце отдолу, държи го само с върховете на пръстите и го измъква полека през отвора така, че той дори не докосва ръбчетата.
След това безкрайно внимателно го поставя върху лабораторната маса.
Субект номер двайсет и две, наречен Лиъм — ако изобщо човек приема идеята да се дават имена на тези неща — продължава да се взира в нея, очите му се местят и следят движенията й. Това не означава, че субектът е жив. Доктор Колдуел споделя мнението, че моментът на смъртта е моментът, в който патогенът преминава кръвно-мозъчната бариера. След това съществото, макар че има пулс (десет до двайсет удара в минута), макар че говори и може дори да бъде наречено с момчешко или момичешко име, вече не е гостоприемникът. Вече е самият паразит.
А паразитът, чиито нужди и тропизъм са коренно различни от човешките нужди и инстинкти, е усърден и старателен домакин. Той продължава да управлява голям брой системи и връзки в организма, независимо от мозъка, в това число и проследяването с очи как същият този мозък бива нарязан на тънки тъканни проби и поставен между предметни стъкла.
— Да извадя ли останалата част от гръбначния мозък? — пита доктор Селкирк.
Говори с онзи предпазлив, умолителен тон, който доктор Колдуел презира. Прилича на просякиня на улицата, молеща не за пари или храна, а за милост. Само не ме карайте да правя нищо гадно или трудно.
Доктор Колдуел приготвя гилотината и дори не поглежда към асистентката си.
— Ами да — отвръща. — Давай.
Държи се безцеремонно, дори невъзпитано, защото тази именно част от процедурата накърнява най-силно професионалната й гордост. Ако някога нещо я накара да размаха юмрук към пустите небеса, то причината ще бъде точно тази. Беше чела как са се изработвали микроскопски препарати от мозъчна тъкан в доброто старо време преди Срива. Тогава имало апарат, наречен автоматичен ултрамикротом, чието диамантено острие можело да се калибрира така, че да реже от мозъчната тъкан съвършени сечения с дебелина едва ли не до неврона. Плюс-минус трийсет хиляди вертикални сечения на милиметър.
Най-доброто, което гилотината на доктор Колдуел можеше да постигне, без да размаже и намачка крехките структури, които тя искаше да види под микроскопа, беше горе-долу десет сечения на милиметър.
О, само някой да споменеше Робърт Едуардс пред доктор Колдуел! Или Елизабет Блекбърн, или Гюнтер Блобел или Каръл Грайдер, или когото и да било друг от специалистите по клетъчна биология, получавали някога Нобелова награда!
Обикновено в такива случаи доктор Колдуел казваше: „Бас ловя, че той (или тя) е разполагал с автоматичен ултрамикротом. Както и с електронен трансмисионен микроскоп TEAM 0.5, със съответната система за наблюдение на живи клетки и с армия от студенти, асистенти и лаборанти, които да поемат тъпата рутинна работа по обработката на пробите, за да оставят на нобеловия лауреат достатъчно свобода да валсира на лунна светлина с шибаното си вдъхновение“.
Доктор Колдуел се опитва да спаси света и се чувства така, сякаш носи плетени ръкавички с един пръст върху хирургическите си ръкавици. Един-единствен път беше получила шанс да си свърши работата както трябва и със стил. Но тогава всичко пропадна, така че, ето ти на, сега се беше оказала завряна тука. Сама, но с ясно съзнание, оставена на собствените си сили. Доктор Колдуел продължаваше борбата.
Селкирк изскимтява от ужас и стряска доктор Колдуел, изваждайки я от безплодната й унесеност.
— Гръбначният стълб е прекъснат, докторе. При дванайсетия прешлен.