Сержантът прокарва длан през лицето си. Гласът му е само шепот.
— Добре. Добре. — Сочи й две лостчета. — Запалител. Подаване на горивото. Щракваш запалителя, махаш капачката на втория лост, захранваш с гориво. После стреляш. Пламъкът ще гори, докато не пуснеш втория лост.
Мелани застава на стрелковата платформа. Достига лостовете, но не е достатъчно висока, за да допре чело до визьора, нито да надникне през бронираното стъкло по-нагоре. Сержантът разбира, че сама няма да успее да се справи.
— Добре — повтаря, напълно съсипан от болка и изтощение.
Момиченцето слиза, той се покатерва на нейното място, залита и малко остава да падне от платформата. С една ръка стрелбата с огнепръскачката се оказва много по-трудна, отколкото я беше описал. Мелани му помага, като натиска захранването с гориво, докато Паркс насочва дулото на оръжието.
Стрелковата кула се управлява от сервомотори, които следват движението на дулото, така че поне тази част от задачата не създава проблеми. Сержантът се прицелва в мътносивата маса на мицелната гора, макар че е невъзможно да я пропусне, тъй като тя се е простряла през половината хоризонт.
— Има ли значение къде? — пита той момиченцето. Гласът му е бавен и хлъзгав, такъв, какъвто ставаше понякога гласът на мистър Уитакър.
— Не. Където и да е — отвръща Мелани.
— Дете, тук има километри и километри от това чудо. Пламъкът няма да… достигне много навътре. Няма да достигне отсрещната страна. Не можем да си проправим път така.
— Не е нужно — отвръща Мелани. — Пожарът сам ще се разпространи.
— Мамка му, дано. — Паркс се обляга на оръжието, за да се прицели и натиска спусъка. Огнени потоци блясват на фона на небето, отначало хоризонтални, после падат надолу и прорязват сивата маса като двайсетметров меч.
Влакната, които се оказват директно на пътя на огъня, просто изчезват. Отстрани обаче пожарът лумва и плъзва навсякъде. Разпространява се толкова бързо, че човешкият поглед не може да го проследи. Гъбната маса е суха като прахан. Сякаш иска да гори. Дори от това разстояние, сред светлината на яростните пламъци се очертават отчетливо силуетите на най-близките стъбла, треперещи неистово в сърцето на пожара, вилнеещ като див звяр сред мицелната гора. Тъй като съдържат повече влага от влакната, стъблата тлеят и хвърлят искри по-дълго, след това също лумват и се превръщат от сенки в ослепително ярки огнени езици.
Минава минута и Мелани докосва ръката на сержанта.
— Това трябва да е достатъчно — казва му.
Той благодарно отпуска ръка от спусъка. Огненият меч на секундата се скрива обратно в дулото на огнепръскачката.
Сержантът слиза от платформата. Коленете му се подгъват.
— Трябва да ме пуснеш вън — мърмори. — Опасен съм. Аз… Сякаш шибаната ми глава ще се пръсне. За бога, дете, отвори вратата.
Явно не е в състояние да намери вратата сам. Обръща се насам, после нататък, мигайки с кървясалите си очи и кривейки лице срещу светлината. Мелани го хваща за здравата лява ръка и го повежда през вътрешната врата.
Мис Жустиню е седнала и май не ги забелязва, когато я подминават. В краката й има локва повръщано, а главата й виси между коленете.
Мелани спира, за да я целуне нежно по косата.
— Ще се върна — казва. — Аз ще се грижа за вас.
Мис Жустиню не отговаря.
Дланта на сержанта е на дръжката на външната врата, но Мелани слага своята длан върху неговата, леко, мъчейки се да не го нарани, но и да не му позволи да дръпне и да отвори вратата.
— Трябва да почакаме — обяснява му.
После активира въздушния люк, следвайки инструкциите на стената до панела за управление. Сержант Паркс я наблюдава озадачено. Лампичка светва от червено в зелено и чак тогава детето отваря външната врата.
Двамата пристъпват навън в мъгла толкова фина, сякаш някой е хвърлил дантела върху целия свят. Вкусът на въздуха е същият като обикновено, само дето нещо малко скърца между зъбите. Мелани облизва устни, за да ги почисти от полепналия прашец и вижда, че и Паркс прави същото.
— Може ли да поседна някъде? — пита сержантът. Примигва непрекъснато, червена сълза се е стекла от ъгълчето на окото му.
Мелани намира черна пластмасова кофа и я обръща с дъното нагоре. Слага сержант Паркс да седне на нея. Самата тя сяда до него на земята.
— Какво сторихме? — Гласът на сержанта е дрезгав, той трескаво се оглежда наоколо, сякаш е изгубил нещо, но не може да си спомни какво. — Какво сторихме, дете?