— Изхвърли го — измърморва доктор Колдуел. Дори не се опитва да скрие презрението си.
8
Изминават сто и седемнайсет дни от деня, в който Марша и Лиъм бяха отведени и не се върнаха повече.
Мелани продължава да мисли за това и да се тревожи, но все още не е питала мис Жустиню — нито пък когото и да било другиго — какво се е случило с тях. Престраши се само да попита мистър Уитакър какво означават „две малки патенца“. Спомня си, че доктор Колдуел каза тези думи онзи ден, когато двете деца изчезнаха.
Мистър Уитакър е в един от онези си неопределени дни, когато носи бутилката в час — бутилката, пълна догоре с лекарството, което отначало му помага, а после го разболява още повече. Мелани е наблюдавала този странен и леко притеснителен процес достатъчно много пъти, че да може да предвиди развитието му. Мистър Уитакър влиза в час нервен и раздразнителен, решен да вижда грешки и вина във всичко, което децата правят или казват.
После пие от лекарството, то плъзва из него като мастило в пода (мис Жустиню веднъж им показа как изглежда това). Тялото му се отпуска, тиковете и потреперването изчезват. Умът му също се отпуска и за известно време той става мил и търпелив с всички. Ако спираше да пие в този момент, всичко щеше да е чудесно, но той продължава и нещата тръгват на обратно. Не че мистър Уитакър става отново кисел, не. Сега той се превръща в нещо по-лошо, в нещо направо ужасно, за което Мелани няма име. Сякаш целият се потапя в някакво пълно нещастие, но едновременно и се мъчи да се свие и да се дръпне от самия себе си, все едно дълбоко в него има нещо изключително гадно и той не желае да го докосва. Понякога мистър Уитакър плаче и казва, че съжалява — казва го не на децата, а на някого, когото го няма в стаята и чието име все се променя.
Тъй като познава добре този цикъл, Мелани прави така, че въпросът й да съвпадне с експанзивната фаза. Какви може да са тези две малки патенца, пита тя господин Уитакър, малките патенца, които доктор Колдуел спомена? И защо ги спомена точно тогава, в деня, в който отведе Марша и Лиъм?
— Това е израз от една игра, която се казва бинго — отговаря й мистър Уитакър, а гласът му е само леко неясен, сякаш започнал да се размива по ръбчетата. — В нея всеки играч получава картон с написани върху него цифрите от едно до сто. Друг играч извиква същите тези цифри, само че в произволен ред, и първият от играчите с картоните, който запълни всичките си цифрички, печели награда.
— Двете малки патенца някоя от наградите ли са? — пита Мелани.
— Не, Мелани, те означават една от цифрите. Те са израз, нещо като код. На всяка цифра отговаря специална фраза и група думи. „Две малки патенца“ означава двайсет и две заради формата на двете двойки, когато човек ги види написани. — Той рисува числата с маркера на бялата дъска. — Приличат точно на две патета, които плуват едно до друго, виждаш ли?
Мелани смята, че всъщност повече приличат на лебеди, но играта на бинго не успява да я заинтересува особено. Значи доктор Колдуел просто е казала „двайсет и две“ два пъти едно след друго — веднъж по обикновения начин и веднъж кодирано. Казала е два пъти, че избира точно Лиъм и никой друг.
Но за какво именно го избира?
Мелани мисли за числата. В нейния таен език също се използваха числа — различен брой пръсти, които човек показва с дясната и с лявата си ръка, или по два пъти с дясната, ако лявата е още завързана за инвалидната количка. Това прави шест пъти по шест различни комбинации (защото да не вдигаш нито един пръст също е комбинация) — достатъчно за всички букви от азбуката плюс специални знаци за всеки от учителите, за доктор Колдуел и за Сержанта, заедно със знак за въпрос и още един, който значи „Шегувам се“.
Сто и седемнайсет изминали дни: вън вече ще е лято. Може би мис Жустиню отново ще донесе света в класната стая: ще им покаже как изглежда лятото, както им показа пролетта. Но напоследък мис Жустиню е различна в клас. Понякога забравя за какво говори, спира по средата на изречението и мълчи дълго, преди да продължи, обикновено със съвършено различна тема.
Чете им много повече и организира много по-малко игри и занимания с песни.
Може би мис Жустиню е тъжна по някаква причина. Тази мисъл едновременно гневи Мелани и я кара да тъне в отчаяние. Тя иска да защити мис Жустиню, иска да знае що за ужасен човек може да я е натъжил. Все още не знае какво ще му стори, ако успее да разбере кой е, но определено ще го накара горчиво да съжалява.