Мозъци в буркани. Приготвени посевки, при които ясно разпознаваеми човешки крайници и органи са обрасли с издути облаци от сив влакнест мицел. Длан и ръка — детски, разбира се — одрани и дисектирани, плътта е отгърната и забодена настрани, късчета жълта пластмаса са вкарани вътре, за да разделят мускулните влакна и да откриват вътрешната структура за изследване. Помещението е претрупано и клаустрофобично, щорите винаги са спуснати, за да може външният свят да е максимално далеч. Светлината — чисто бяла, безмилостно силна — идва от флуоресцентни тръби, наредени успоредно по тавана.
Колдуел приготвя микроскопски препарати върху предметни стъкла, като със скалпел отделя тънки вертикални сечения тъкан от нещо, което прилича на човешки език.
Жустиню не трепва. Старае се да огледа внимателно всичко, защото самата тя и тази лаборатория са част от един и същи процес. Смята, че ако се преструва, че не вижда нещата тук, това ще я отведе далеч отвъд една определена точка, от която няма връщане, ще я запрати отвъд границата на лицемерието, право в черната дупка на пълния солипсизъм.
Боже опази, може дори да я превърне в копие на Карълайн Колдуел.
Преди, в първите дни след онова, което впоследствие беше наречено Срива, Колдуел за малко не попадна в първите редици на великия мозъчния тръст, заел се със задачата „да спасим света“. Двайсет-трийсет учени, тайна мисия, секретно правителствено обучение — най-апетитната задача в един бързо смаляващ се свят. Мнозина бяха призвани, но малцина бяха избрани. Колдуел почти беше изчакала реда си на опашката, когато вратите зад гърба на избраните се затръшнаха под носа й. Дали днес, толкова години по-късно, още я болеше от това? Дали точно тази болка не я беше подлудила?
Беше толкова отдавна, че Жустиню вече не помнеше повечето подробности. Три години след първата вълна на заразата оказалите се в състояние на свободно падане общества от развития свят удариха онова, което сметнаха за дъното. Броят на заразените във Великобритания сякаш се беше стабилизирал и започна обсъждане на стотици различни стратегически инициативи. Бийкън щеше да открие лек, да върне изгубените градове, да възстанови така желаното статукво.
В тази странна фалшива зора на спасението бяха конструирани две мобилни лаборатории. Създаването им не започна от нулата — нямаше достатъчно време. Вместо това за целта бързо и елегантно бяха пригодени две превозни средства, собственост на лондонския Природонаучен музей.
Изначално предназначени за пренос на пътуващи експозиции, „Чарлс Дарвин“ и „Розалинд Франклин“ — наречени галено Чарли и Роузи — бяха превърнати в грамадни странстващи научни лаборатории. Дължината им беше колкото ремарке на тир, а ширината — два пъти по-голяма. Всяка беше оборудвана с най-модерните технологии в областта на биологията и органичната химия, както и с жилищни помещения за екип от шестима учени, четирима души охрана и двама шофьори. Освен това, по инициатива на Военното министерство камионите получиха редица подобрения, в това число всъдеходни вериги, дебела три сантиметра външна броня, както и картечници и огнепръскачки, насочени по и обратно на движението.
„Големите зелени надежди“, както ги наричаха тогава, бяха показани пред публика с максимална тържественост. Политици, които се надяваха да станат героите на евентуалния бъдещ ренесанс на човешката раса, държаха над камионите речи и чупеха бутилки шампанско в калниците им. Двете лаборатории бяха изпратени със сълзи, молитви и дитирамби.
Право в небитието.
След това нещата доста бързо се сринаха — временният отдих преди края беше просто един хаос, създаден от могъщи сили, които се неутрализираха едни други. Заразата продължаваше да се разпространява, глобалният капитализъм се разкъсваше отвътре — приличаха на двата гиганта, които се изяждаха един друг на картината на Дали, наречена „Есенен канибализъм“. В края на краищата, срещу Апокалипсиса не помага никакъв пиар, колкото и добре да е изпипан. Светът свърши, краят му прегази барикадите и се възцари.
Никой повече не видя избираните с конкурс гении, които заминаха с двете лаборатории. На разположение остана само вторият състав, отборът на резервите. Сега само Карълайн Колдуел може да ни спаси! Мамка му, Бог да ни е на помощ.
— Не ме доведе тук, за да бъда обективна — напомня Жустиню на шефката си и сама се изненадва, че гласът й остава почти равен. — Доведе ме, защото искаше психологическа оценка в добавка към суровите физически данни, които сама извличаш. Ако съм обективна, ставам безполезна за теб. Мислех, че целият смисъл е в това да се ангажирам лично с мисловните процеси на децата.