Жустиню си дава сметка за собствения си глас, за това, че е твърде висок и писклив. Препъва се и млъква, в очакване да чуе, че е уволнена. Какво облекчение! Всичко това ще свърши. Опита се да направи всичко по силите си, провали се и сега ще я пратят вкъщи. Нещата тук ще бъдат проблем на някого другиго. Разбира се, ако имаше начин, тя би спасила децата, но често не можеш да спасиш хората от света такъв, какъвто е. Бездруго не съществува място, където би могла да ги отведе.
— Искам да ти покажа нещо — казва Колдуел.
Жустиню не намира какво да отговори. Със зловещо усещане за пълна откъснатост от ситуацията, тя гледа как Колдуел отива до другия край на лабораторията и се връща със стъклен аквариум в ръце — един от онези, в които прави посевки за изследване. Културата в него е стара, растежът й явно е поддържан от години. Аквариумът е с размери четирийсет на двайсет и пет на двайсет сантиметра и вътрешността му е изцяло запълнена с плътна маса от фини тъмносиви влакна. „Прилича на зловреден захарен памук“, мисли Жустиню. Невъзможно е да се определи какъв е бил изначалният субстрат; напълно се е изгубил под израслата от него отровна пяна.
— Това цялото е един организъм — изтъква Колдуел с гордост и дори с някаква перверзна обич в гласа. — И ние вече знаем какъв тип организъм е. Най-сетне го установихме.
— Струва ми се очевидно какъв е — отвръща Жустиню.
Ако Колдуел долавя сарказма, с нищо не показва той да я засяга.
— О, отдавна знаем, че е гъба — съгласява се. — Отначало се смяташе, че патогенът в гладните трябва да е вирус или бактерия. Скоростта на развитие на заразата в тялото, както и многобройните вектори на инфекцията сякаш сочеха в тази посока. Но имаше и доста доказателства в полза на хипотезата за гъбичната природа на феномена. Ако Сривът не беше настъпил толкова бързо, организмът щеше да бъде изолиран в рамките на няколко дни. Но поради стечението на обстоятелствата… се наложи да поизчакаме. В първоначалния хаос беше изгубено много. Всички тестове, извършвани върху първите жертви, бяха скоропостижно прекратени, когато тези жертви нападнаха, надвиха и изядоха лекарите и учените, които ги изследваха. Експоненциалното разпространение на болестта гарантираше, че същият сценарий би се разиграл отново и отново при всеки следващ опит. И, разбира се, мъжете и жените, които можеха да ни кажат най-много, бяха винаги — поради естеството на работата си — най-пряко изложени на инфекцията.
Колдуел говори със сухия, монотонен глас на лектор, но изражението й става сериозно и ледено, когато се взира в организма, превърнал се в проклятие, но едновременно и в опорна точка на целия й съзнателен живот.
— Ако отгледаш патогена в суха, стерилна среда — казва, — той рано или късно ще разкрие истинската си природа. Но цикълът му на развитие е бавен. Направо изумително бавен. При заразените гладни са необходими няколко години, докато мицелните влакна се покажат на повърхността на кожата — изглеждат като тъмносиви вени, като фини шарки. При отглеждане в агар-агар процесът е още по-бавен. Този екземпляр тук е на дванайсет години и е още незрял. Половите му органи, отговарящи за герминацията — спорангиите или химениалният тъканен слой — тепърва се формират. Затова единственият начин за прихващане на инфекцията е чрез ухапване от гладен или при директен контакт с негови телесни течности. Две десетилетия след Срива патогенът все още не е започнал да отделя спори. Размножава се само безполово, в хранителна среда. В най-добрия случай човешка кръв.
— Защо ми го показваш? — пита остро Жустиню. — Чела съм достатъчно по въпроса.
— Да, Хелън — съгласява се Колдуел. — А това, дето си го чела, съм го писала аз. И продължавам да го пиша. Чрез проби, които съм вземала от гладни в напреднала степен на разложение — като тази в аквариума например — установих, че патогенът всъщност е един наш стар приятел, само че в нова одежда. Ophiocordyceps unilateralis. За първи път го наблюдавахме как паразитира върху мравки. Поведението му в тези случаи го направи печално известен в научните среди. Научнопопулярни филми представяха на широката публика това паразитиране до най-зловещите детайли.
По-нататък Колдуел подробно описва въпросните най-зловещи детайли, макар че това не е необходимо. Преди време, когато за първи път идентифицира патогена в гладните като вид мутирал Cordyceps, Колдуел беше толкова щастлива, че изгаряше от нетърпение да сподели откритието си. Убеди Бийкън да финансира програма за обучение на всички служещи — цивилни и военни. Хората се събираха в трапезарията на групи по двайсет човека и Колдуел откриваше шоуто с кратък документален откъс от филм на Дейвид Атънбъро, заснет двайсет години преди Срива.