Великолепната дикция на Атънбъро, благият му овладян глас, сякаш идващ от парка на някое провинциално английско имение, описваше с несъответстваща на темата нежност как латентните спори на Ophiocordyceps лежат и чакат във влажната горска среда на южноамериканската джунгла. Търсещите храна мравки се заразяват с тях, без дори да забележат, защото спорите са лепкави. Прикрепят се към долната страна на гърдите или коремчето на мравката. Веднъж заловили се там, пускат мицелни влакна, които проникват в тялото на гостоприемника и атакуват нервната му система.
Гъбата хаква мравката.
На екрана — мравки в конвулсии, напразно мъчещи се да изстържат лепкавите спори от телцата си с бързи, спазматични движения на крачетата си. Не успяват. Спорите вече дълбаят навътре и нервната система на мравката се пълни с чужди химични вещества — професионални имитации на собствените й невротрансмитери.
Гъбата сяда на шофьорското място, настъпва газта и подкарва мравката. Кара я да се покатери до най-високото място, до което може да достигне — някое листо на петнайсет метра височина над земята, там да впие челюстите си в основната му жилка и да се вклини в него напълно неподвижна.
Гъбата плъзва из цялото тяло на мравката и избива от главата й — фалически спорангий, разцепил умиращото насекомо отвътре навън. В спорангия се крият милиони спори, които, падайки от такава височина, се пръскат на километри разстояние от дървото. Което, разбира се, е и целта на упражнението.
Хиляди видове Cordyceps, всеки от тях специализирал се в паразитиране върху определен вид мравка.
В един момент обаче се появява един съвсем не толкова придирчив Cordyceps. Той прехвърля междувидовата бариера, после преодолява разграниченията между род, семейство, вид и клас. Изкатерва се до върха на еволюционното дърво (ако, разбира се, сме в състояние да приемем, че еволюцията е дърво със свой съответен връх). Близко е до ума, че гъбата навярно е получила известна помощ отнякъде. Възможно е да е била отгледана в лаборатория по ред причини; модифицирана чрез кръстосване на гени и външно привнесена РНК. Скоковете в развитието на патогена са съмнително драстични, за да са естествени.
— Същият мицел — казва Колдуел и почуква по капака на аквариума — се намира и вътре в черепите на субектите. Вътре в мозъците им. Ти влизаш в класната стая и си мислиш, че говориш на деца. Но това не е така, Хелън. Говориш на онова, което е убило тези деца.
Жустиню поклаща глава.
— Не вярвам — казва.
— Боя се, че няма абсолютно никакво значение дали вярваш, или не.
— Те демонстрират поведенчески реакции, които нямат отношение към оцеляването на гъбата.
Колдуел свива рамене с безразличие.
— Да, разбира се. За момента. Нищо не се губи. Ophiocordyceps не овладява цялата нервна система наведнъж. Но когато някое от тези неща, които имаш за свои ученици, подуши човешка плът, човешки феромони, вече си имаш работа единствено и само с гъбата. Първото, което тя прави, е да установи контрол върху моторния кортекс и рефлекса за хранене. Това е основният й начин за размножаване и предаване — чрез слюнката. Ухапването едновременно осигурява храна за гостоприемника и разпространява инфекцията. Оттук и изключителната предпазливост, с която се отнасяме към опитните субекти. Оттук и — въздъхва Колдуел — нуждата от настоящата ми лекция.
Жустиню чувства силно желание да се опълчи срещу една вече установена истина. Хваща капака на аквариума и рязко го отваря.
Колдуел зяпва в беззвучен крясък и бързо се дърпа назад, притиснала длан до устата си.
После се усеща какво прави и сваля ръка от лицето си. Втренчва се в Жустиню, но хладната й деловитост вече не е така непоклатима.
— Много глупава постъпка — казва.
— Но не и опасна — изтъква Жустиню. — Ти сама го каза, Карълайн. Все още липсват полови органи. Няма спори. Няма начин гъбата да се разпространи по въздуха. За това са й необходими кръв и пот, слюнка и сълзи. Как не разбираш? Ти също си преценила грешно ситуацията — виждаш риск там, където го няма.