— Здрасти — казва. — Ударих ли ви, мис Жустиню?
Широкото му плоско лице, асиметрично и невъобразимо загрозено от белега, излъчва дружелюбна загриженост.
Жустиню се дръпва от ръцете му и собственото й лице се разкривява от гняв. Паркс примигва, усетил интуитивно отношението й, без да е сигурен нито какво го е предизвикало, нито до къде ще доведе то.
— Не — отвръща Жустиню. — Пуснете ме да мина, ако обичате.
Сержантът махва с ръка през рамо, посочвайки оградата зад гърба си.
— Охраната засече движение в гората — казва. — Не знаем какво има там, гладни ли, що ли. При всички положения обаче достъпът до периметъра е ограничен. Съжалявам. Затова и ви изпреварих: да ви предупредя да не отивате натам.
Движение в далечината, точно в посоката, в която сочи сержантът, разсейва Жустиню за миг и тя трябва насила да върне вниманието си обратно върху събеседника си.
Поглежда го в очите, опитва се да диша дълбоко и спокойно, да прибере преливащите емоции обратно в себе си, да не позволи той да забележи нищо по лицето й. Не иска този мъж да разбира каквото и да било за Хелън Жустиню, дори и на най-повърхностно ниво.
Мисълта какво ли той вече е разбрал, какво знае, или си мисли, че знае за нея, й подсказва нова идея, обясняваща защо унижението я сполетя точно сега. Когато Паркс я видя да нарушава правилото за избягване на всякакъв физически контакт, той заплаши, че ще докладва за това. Но тази заплаха беше останала без последици. Досега.
Кой знае какво е наприказвал Паркс за нея на Карълайн Колдуел. Жустиню е сигурна. Фактът, че между инцидента с Мелани и днешното строго мъмрене бяха изминали четири месеца, само подкрепя увереността й във вината на Паркс. Оплакванията все пак се придвижват бавно през бюрократичния канален ред, стигат до местоназначението си на свой собствен ленив ход.
Налага се да овладее порива да удари Паркс право в съсипаното лице. Може пък да улучи някое слабо място, някоя ахилесова пета и да направи така, че сержантът да се разпадне на парчета и да изчезне от живота й.
— Все още съм тук, сержант — казва учителката остро и предизвикателно. — Изгърмяхте си патроните, а тя само ми наби канчето и ми даде малко допълнително домашно.
Челото на Паркс се смръщва, поне на местата, където това е все още възможно: при кожата, която белегът не е сгърчил предварително.
— Моля? — отвръща той.
— Стига преструвки. — Жустиню понечва да го заобиколи, спомня си, че не може да продължи в тази посока, затова се обръща кръгом и за момент се оказва рамо до рамо със сержанта.
— Никакви патрони не съм изгърмявал — избъбря той. — Не докладвам на доктор Колдуел, ако това си мислите.
Звучи така, сякаш казва истината. Звучи така, сякаш искрено иска Жустиню да му повярва.
— Ами добре е да почнете — отвръща Жустиню. — Това е отличен начин да ме вбесите. Не помрачавайте образцовата си репутация, сержант.
На лицето на Паркс се изписва нещо, прилично на тъга.
— Вижте — казва той. — Опитвам се да ви помогна. Наистина.
— Да ми помогнете?
— Точно така. Прекарал съм много години в теренна работа. Оцелял съм след повече акции за лов и прочистване на гладни, отколкото който и да било друг тук. И не беше шега работа, по най-трудните места съм бил. В градовете.
— Е, и?
Паркс свива силно рамене, мълчи няколко секунди, сякаш е достигнал границата на речниковия си запас — това се струва на Жустиню напълно вероятно.
— Ами разбирам си от работата — казвай най-сетне. — Познавам гладните. Ако не им схванеш логиката, дълго няма да оцелееш вън от оградата. Веднъж ще заобиколиш безнаказано някое правило, ама следващия път то ще те убие.
Жустиню демонстративно изписва на лицето си пълно безразличие. Някак си разбира, че то ще го нарани много повече, отколкото и най-бесният изблик на гняв. Видимото раздразнение на сержанта я насърчава да заеме още по-непоколебимата поза на студено презрение.
— Аз не съм вън от оградата.
— Не, но се занимавате с гладни. Имате си работа с тях всеки ден. Но сте свалили гарда. Мамка му, вие докоснахте онова нещо с ръка! Пипнахте го… — Думите не му достигат.
— Да — съгласява се Жустиню. — Пипнах го. Шокиращо, нали?
— Просто глупаво. — Паркс тръсва глава, сякаш да прогони дразнеща муха. — Мис Жустиню… Хелън… Правилата не са измислени без причина. Ако гледате на тях сериозно, те ще ви спасят живота. От вашите собствени майчински инстинкти, ако не от друго.