Жустиню не си прави труд да му отговори. Само го пронизва с поглед.
— Окей — казва Паркс. — Значи ще се наложи да взема нещата в свои ръце.
— Какво ще се наложи?
— Това е моя отговорност.
— Във ваши ръце?
— Сигурността на базата е моя…
— Искате да вдигнете ръка срещу мен ли, сержант?
— И с пръст няма да ви пипна — отвръща той гневно. — Но, когато се налага, мога да поддържам шибания ред!
И тогава Жустиню го прочита по лицето му. Разбира, че той има предвид нещо конкретно. Нещо, което е още прясно в ума му.
— Какво сте направили? — пита тя властно.
— Нищо.
— Какво сте направили?
— Нищо, което да ви засяга.
Сержантът още не си е довършил изречението, когато тя вече се отдалечава от него; не е трудно да спре да слуша думите му. Това са просто думи в края на краищата.
Когато наближава блока с класната стая, Жустиню вече тича.
10
Времето тече много по-бавно, когато нямаш какво да правиш и когато дори не можеш да мръднеш.
Краката и лявата ръка на Мелани, останали завързани за инвалидната количка, са болезнено схванати, но те се схванаха доста отдавна, вече и самата болка е заглъхнала, сякаш тялото й е решило да не си дава труд повече да я осведомява как се чувства, така че дори и агонията в мускулите вече не разсейва момиченцето.
Тя седи и мисли как се разгневи Сержантът и какво ли означава това. Може да означава много неща, но при всички положения причината за гнева му винаги е една и съща — Сержантът се разсърди, когато Мелани заговори за мис Жустиню — когато каза, че мис Жустиню я обича.
Мелани знае какво е ревността. Тя ревнува по малко всеки път, когато мис Жустиню говори с някое друго момиченце или момченце в класа. Иска цялото време на мис Жустиню само за себе си и съзнанието, че това не може да стане, й причинява лека болка и кара сърцето й да се свива и да тупти силно в гърдите.
Но от самата мисъл, че Сержантът може да изпитва ревност, на Мелани й се завива свят. Ако той ревнува, значи властта му си има граници и самата Мелани стои на една от тези граници и го наблюдава отстрани.
Мисълта я крепи за кратко. Но часовете се нижат и никой не идва, и макар Мелани да умее да чака, без да прави нищо, времето я притиска все по-силно. Опитва се да си разказва истории, но те се разпадат в ума й. Задава си сама системи от уравнения, които решава, но това е твърде лесно, когато сам съчиняваш задачите. Още дори не си се замислил както трябва, а вече почти си стигнал до отговора. Мелани е уморена, но насилствената поза на тялото й на количката не й позволява да се отпусне и да си почине.
А после, след много, много време, момиченцето чува как в ключалката се превърта ключ, резетата се дърпат. Тежката стоманена врата издрънчава. Стъпки тичат по цимента сред надигащия се шепот на ехото наоколо. Сержантът ли е? Дали е дошъл да я къса парче по парче?
Някой отключва и вратата на килията й, блъска я и я отваря.
На прага се изправя мис Жустиню.
— Всичко е наред — казва тя. — Тук съм, Мелани. При теб съм.
Мис Жустиню пристъпва към момиченцето. Бори се с инвалидната количка, както Херкулес се е борил с лъва или със змията. Каишките на ръцете на Мелани бездруго са вече разхлабени и сега се откопчават много бързо. После мис Ж коленичи и се заема с каишките на краката. Първо десния крак. После левия. Мис Жустиню мърмори и псува под нос.
— Мамка му, луд човек! Защо? Защо някой би постъпил така?
Мелани усеща как задушаващият натиск намалява и чувствителността се връща в краката й с прилив от боцкащи тръпки.
Изправя се, а сърцето й ще се пръсне от щастие и облекчение. Мис Жустиню я беше спасила! Момиченцето се протяга, водено от непобедим инстинкт: иска мис Жустиню да я вдигне на ръце. Иска мис Жустиню да я прегърне и тя да прегърне мис Жустиню, да се притисне в нея и да я докосне не само с косата си, както последния път, но и с ръцете си, с лицето си, с цялото си тяло.
В следващия момент Мелани замръзва като статуя. Мускулите на челюстта й се сковават, от гърлото й се откъсва стон.
В гласа на мис Жустиню се промъква тревога:
— Мелани? — Учителката протяга ръка към момиченцето.
— Не! — изкрещява Мелани. — Не ме пипайте!
Мис Жустиню спира на място, но е толкова близо! Толкова близо! Мелани изскимтява. Самият й ум експлодира. Залита назад, но все още схванатите крака не я държат и тя пада на пода в целия си ръст. Миризмата, великолепната, ужасяваща миризма изпълва стаята, изпълва съзнанието й, мислите й, и всичко, което момиченцето иска сега, е да…