— Махайте се! — простенва. — Махайте се, махайте се, махайте се!
Мис Жустиню не помръдва.
— Махай се или ще те късам парче по парче, мамка ти! — извива Мелани. Отчаяна е. Устата й полека се пълни с гъста слюнка, подобно на кал, стичаща се по склон. Челюстите й се задвижват по собствена воля. Главата й олеква, килията сякаш изчезва, а после се връща обратно, нищо че момиченцето дори не мърда от мястото си.
Мелани виси на крайчеца на най-най-тъничкия косъм. Ще падне и падането има само една посока.
— О, господи! — изхлипва мис Жустиню. Най-сетне схваща. Прави стъпка назад. — Съжалявам, Мелани. Не помислих!
Душовете. Сред звуците, които Мелани чу одеве, липсваше един: съскането на химическата струя от тавана, която да полепне по мис Жустиню и да образува слой миризма, който да скрие под себе си истинския мирис на учителката.
Сега Мелани усеща същото, което усети Кени, когато Сержантът изтри химикала от ръката си и я подложи пред лицето му. Тогава момиченцето едва-едва беше докоснала крайчеца на това усещане и не беше разбрала пълната му сила.
Нещо се отваря вътре в нея като уста, която зейва все по-широко и по-широко и пищи, пищи — не от страх, а от нужда. Мелани смята, че вече знае думата, с която да нарече това нещо, макар че го усеща за първи път. Глад. Децата в блока ядат, но гладът не играе роля в това. Личинките се сипват в купичката ти и ти ги натъпкваш в устата си. Само че в историите, които момиченцето слуша в клас, не е така. Хората в историите искат и имат нужда да ядат, и после, когато се наядат, се чувстват изпълнени с нещо. Тази пълнота им дава задоволство, което нищо друго не може да им даде. Мелани мисли за песничката, която децата веднъж учиха и пяха: Ти си хлябът ми, когато съм гладен. Гладът изопва гръбнака на Мелани, както Ахил изопва лъка си. А мис Жустиню ще бъде нейният хляб.
— Трябва да си вървите — казва момиченцето. Поне й се струва, че го казва. Не може да е сигурна с всички звуци, които кънтят в ушите й — звуците от биещото й сърце, звуците от дишането й, звуците от шумящата й кръв. Махва с ръка. Вървете си! Но мис Жустиню просто стои на място, хваната между желанието да избяга и желанието да помогне.
Мелани се надига с усилие и се хвърля напред с протегнати ръце. Жестът е почти същият като онзи, който направи само преди миг, когато молеше да я вдигнат и гушнат, но сега притиска длани в корема на мис Жустиню.
Докосва, докосва, докосва я и я блъска грубо назад. По-силна е, отколкото някога е предполагала. Мис Жустиню залита, почти се препъва. Ако се препъне, е мъртва. Става хляб.
Мускулите на Мелани се стягат, стягат се на възли, навиват се като пружини в тялото й. Приготвят се за огромно усилие.
Момиченцето превръща усилието в нечовешки рев.
Мис Жустиню едва остава на крака, препъва се, вече е вън от вратата и я затръшва в последния момент.
Мелани налита напред и едновременно се дърпа назад. Човек с голямо куче на каишка, и тя е и човекът, и кучето, опъва напред веригата на собствената си воля.
Първото резе влиза в гнездото си точно в мига, в който момиченцето се удря във вратата. Миризмата, нуждата я изпълва от глава до пети, но мис Жустиню е в безопасност от другата страна на стоманата. Мелани дращи по вратата, като при това се чуди какво правят глупавите й, търсещи пръсти. Вратата вече няма да се отвори, но някакво животно дълбоко вътре в момиченцето все още се надява, че това може да стане.
Минава дълго време, преди животното да се предаде. И тогава, изтощено, малкото момиченце се свлича на колене плътно до вратата, отпуска чело на студения, непобедим цимент.
Над себе си дочува гласа на мис Жустиню:
— Съжалявам, Мелани. Толкова съжалявам.
Мелани вдига изтощено глава и вижда мис Жустиню зад замреженото прозорче.
— Няма нищо — отвръща със слаб, слаб глас. — Аз не хапя.
Казва го като шега. От другата страна на вратата мис Жустиню започва да плаче.
11
По ред причини събитията от този ден в крайна сметка ще се превърнат в тежка аморфна маса в спомените на Хелън Жустиню. Но до последния й ден три неща остават кристално ясни в съзнанието й.