Първото е мисълта, че сержант Паркс е бил прав през цялото време. Прав за нея и за рисковете, на които я излага поведението й. Видя как детето се превърна в чудовище пред очите й и това я накара най-сетне да проумее, че чудовището е толкова реално, колкото и детето. Вече я нямаше фантазията за едно възможно бъдеще, в което освобождава Мелани или я спасява, или завинаги премахва стоманената врата на килията, застанала между двете им.
Второто е разбирането, че е достатъчно някои неща да бъдат просто изречени, за да се превърнат в истина. Когато Жустиню каза на малкото момиченце „При теб съм“, самата архитектура на съзнанието й, самата дефиниция на собственото й Аз се размести и се препострои наново около центъра на тези думи. Жустиню се обвърза или най-малкото призна вече съществуваща връзка. Признаването й нямаше нищо общо с вината от предишни престъпления (макар че Жустиню отлично си дава сметка какво всъщност заслужава), нито пък с някаква надежда за изкупление. Признаването е просто най-високата точка на един полет. Жустиню се е издигнала максимално нагоре и сега отново пада, вече лишена от всякакъв контрол (ако приемем, че контрол изобщо някога е имало) над собствените си движения.
Крайният срок, който й бяха поставили, наближаваше със страшна сила. От нея се очакваше да избере кои деца от класа да бъдат разчленени на операционната маса на Карълайн Колдуел. Хелън Жустиню не знае какво да прави. Всичките й свободни ходове са по един или друг начин осуетени.
Сравнени с предишните два ясни спомена, третият е почти банален. Изчерпва се с това, че движението, което беше мярнала зад рамото на Паркс, когато той я предупреди да не приближава границата на периметъра, беше от погрешната страна на оградата. Точно то я беше разсеяло, беше нарушило ритъма на крачката й, когато двамата със сержанта се бяха блъснали и отскочили един от друг.
Човешка фигура наблюдаваше базата от края на гората, човешка фигура, почти напълно скрита сред дърветата и високите до пояс храсти.
Не беше гладен. Един гладен не би отместил клонче от лицето си и не би го държал настрани, за да не му пречи да наблюдава.
Скитник значи. Див човек, който никога не преминава оградата.
Следователно, беше умозаключила тогава Жустиню, безопасен.
Защото единствената опасност, от която се опасяваше в онзи момент, беше вътре в самата база.
12
Еди Паркс е сигурен в едно и то е, че му е писнало от последното назначение.
С ловните експедиции нямаше проблем. Хоп и в торбата, както казваха войниците. Мръсна работа, а и страшно опасна, ама какво от това? Човек си знае какви са рисковете, знае и наградата каква е. Претегляш си едното и другото, и нещата се наместват. Става ти ясно защо го правиш.
Затова и продължаваш да го правиш, седмица след седмица. Отиваш в зони, където отлично знаеш, че гладните са на всяка крачка. В централните части на градовете, където гъстотата на населението е най-висока и инфекцията се е разпространявала по-бързо от страха от нея.
Там всяко решение, всяка следваща стъпка залага живота ти на карта, защото непрекъснато възникват ситуации, в които може да затънеш и там да си останеш. Гладните в града, Господи Боже милостиви… През повечето време стоят като статуи, защото по принцип не се движат, докато нещо край тях не се раздвижи. Напръскан си от главата до петите с деароматизатор, за да не те надушат, така че можеш да крачиш направо сред тях, стига да го правиш достатъчно бавно и плавно, така че да не ги задействаш.
Можеш да навлезеш наистина много навътре в територията им.
А после някой вързан нещастник се спъва в изкъртено паве или киха, или просто си почесва задника, и някой от гладните рязко обръща глава, доловил звука или движението, или каквото там, а веднъж забележи ли те, става мамата си трака. Вдигат от нула до сто за половин секунда време и всичките хукват в една посока. Стане ли тъй, можеш да направиш три неща, две от които почти сигурно ще ти струват живота.
Ако останеш на място, гладните ще те пометат като някакво заразно цунами. Вече са ти вдигнали мерника и пет пари не дават на какво миришеш.
Ако се врътнеш и побегнеш, ще те настигнат. Отначало може и да дръпнеш напред, дори да решиш, че ще ти се размине, но един гладен може да тича с оня техен скоклив бяг едва ли не вечно. Никога няма да спре, никога няма да забави крачка и рано или късно ще те спипа.
Затова се биеш.
Широки откоси под нивото на кръста, на автоматичен режим. Прецакай им краката, та да се налага да се влачат по корем, за да те стигнат. Не че това променя кой знае какво. Върши работа и ако успееш да се навреш на някое тясно място, където могат да идват към тебе само един по един. Не е за вярване колко наранявания могат да понесат, преди да спрат да мърдат.