Към момента Паркс има дълбоки съмнения за годността на поне половината от хората си.
Има съмнения и за самия себе си, най-малкото защото е подофицер, който ефективно заема поста на полеви командир на база с комбиниран военен и цивилен личен състав. По устав най-ниският чин за подобна служба е лейтенант.
Паркс живее по собствени правила, които — в интерес на истината — много рядко съвпадат с устава. Но въпреки това ясно усеща, че балансът е нарушен. Особено напоследък.
Днес, докато чете доклада на Галахър, усеща същото.
Галахър, К., редник, 1097, 24 юли, 17:36
По време на рутинно прочистване на гората североизточно от базата, взех участие в инцидент, който се разви по долуописания начин.
Аз бях примамка, Дивейни ме караше с бронирания джип, Барлоу и Тап бяха чистачи.
Установихме наличието на голяма неподвижна група гладни на Хитчън Роуд, близо до околовръстното на Еърмън. Повечето бяха кожа и кости, но никой не беше достатъчно разложен, че да не представлява опасност.
Според директивата се разставихме в гората, Дивейни ме остави на околовръстното. По заповед на ефрейтор Тап, не бях използвал деароматизатор.
Продължих към гладните по посока на вятъра и почаках, докато ме забележат.
След това, след като ме забелязаха, те ме преследваха в продължение на неколкостотин метра встрани от пътя из гората, където аз продължих да…
— Боже милостиви — казва Паркс и оставя доклада на бюрото си. — Ти продължи да продължаваш, а? Просто ми разправи какво стана, Галахър. Тия простотии си ги запази за мемоарите, дето ще ги напишеш един ден.
Галахър се изчервява до корените на рижавата си коса. Луничките му изчезват в общото алено. У друг човек червенината би означавала вина за допусната тъпа грешка, но нещата, които караха Галахър да се изчервява като ученичка, бяха безброй, в това число мръсни вицове, физическо усилие, по-тежко от маршируване по плаца, както и една-едничка глътчица джин. Не че човек можеше да види момчето да пие въобще — край алкохола Галахър ставаше толкова плашлив, все едно беше израсъл в манастир. Това обаче съвсем не успокояваше съмненията на сержанта.
— Сър — казва Галахър, — гладните почти ме бяха докопали. Толкоз близо бяха, че ги надушвах. Нали се сещате как почват да вонят на кисело, когато сивите влакна се покажат през кожата им? Толкова силно миришеха, че направо ми се насълзиха очите.
— Тия влакнестите обикновено не се отдалечават толкова от градовете — изсумтява Паркс. Новините не му харесват.
— Съвсем не, сър. Но тая група си бяха вече презрели, казвам ви. На неколцина целите лица бяха окапали. Дрехите им бяха почти напълно изгнили по тях. Един беше без ръка. Не знам дали са му я изяли, когато са го заразили, или я е изгубил впоследствие, но съм сигурен, че тия не бяха инфектирани наскоро. Както и да е, търчах към позицията на Барлоу и Тап — зад едни букови дървета се бяха нагласили. А край шосето там има висок жив плет, при това доста гъст. Трябва да го преминеш през точно определено място, където храстите са достатъчно нарядко, за да не те забавят твърде много. Но при никакви положения не виждаш на какво ще налетиш от другата страна.
Галахър се поколебава, сякаш дори примигва леко. Спомените му се натъкват на преграда, много по-плътна от жив плет.
— Е, ти на какво налетя? — подсказва Паркс.
— Трима бяха. Скитници. Просто си вървяха от другата страна на плета, така че никой от шосето да не ги види. Покрай пътя там има сума ти къпинови храсти, та може да са брали къпини или знам ли и аз. Само дето единият — трябва да беше шефът, като му видях екипировката — носеше бинокъл. А и тримата бяха въоръжени. Шефът имаше пистолет, другите двама — по едно мачете. Преминах през плета на около трийсет-четирийсет метра от тях и затичах насреща им. — Галахър поклаща глава жално и удивено. — Изкрещях им да бягат, но те не ми обърнаха внимание. Оня с пистолета стреля по мен и беше на косъм да ми пръсне мозъка. После гладните се изсипаха през плета точно зад гърба ми и шефът на скитниците май се пообърка. Но тримата все така ми препречваха пътя и тоя смахнат човек продължаваше да държи пищова насочен право към мен. Налетях срещу му. Не че имаше къде другаде да ида. Той пак стреля, ама пак пропусна. Не знам как стана, бях страшно близо. След това го блъснах много силно с рамо и продължих напред.