Войникът пак млъква. Паркс изчаква, оставя го да се изкаже със собствени думи. Ясно е, че цялата история страшно е уплашила момчето, а и понякога част от работата на сержанта е да изслушва изповеди. Галахър е от най-зелените новобранци. Ако изобщо е бил роден, когато дойде Сривът, то със сигурност е бозаел от гърдата на майка си. Та доста работи трябваше да му се прощават.
— След десет секунди вече бях сред дърветата — продължава Галахър. — Погледнах през рамо, но нищо не видях. Но чух писък. Някой от скитниците трябва да е бил. И така бая време си пищя. Аз спрях на място. Помислих да се върна, но тогава гладните изникнаха точно зад мене и аз пак хукнах.
Галахър свива рамене.
— Изпълнихме мисията успешно. Тап и Барлоу бяха заложили капаните точно преди финала. Гладните налетяха право в тях, заплетоха се в бодливата тел и от там нататък си беше само чистене.
— Бензин или вар? — пита Паркс. Не може да не попита, защото е забранил на Нийлсън да отпуска бензин за рутинни прочиствания, но много добре знае, че интендантът продължава да раздава свободно четирийсетлитровите варели.
— Вар, сър — с укор отвръща Галахър. — Край шосето има една яма, изкопахме я още април месец. Дори наполовина не е пълна. Изтъркаляхме ги вътре и хвърлихме отгоре им три торби, така че ще си залепнат добре долу, стига да не завали някой дъжд.
Практическите подробности от операцията сякаш малко ободряват момчето, но когато се връща към разказа си, лицето му пак помрачнява.
— Като свършихме, се върнахме при плета. Шефът и още един от скитниците лежаха точно там, където последно ги видях. Бяха наръфани много лошо, но още потрепваха. После шефът отвори очи и аз установих наличието на… — Галахър се хваща, че пак почва да говори по устав, спира и почва пак. — От очите му течаха кървави сълзи, нали знаете как става, когато заразата тъкмо прониква в тялото. Ясно беше, че и двамата са инфектирани.
Паркс слуша невъзмутимо. Усеща, че развръзката наближава.
— Довършихте ли ги? — пита преднамерено безстрастно. Наричай нещата с истинските им имена. Накарай Галахър да погледне на ситуацията делово — работа като работа. Точно в момента това няма да му е от полза, но ще притъпи болката по-късно.
— Барли — редник Барлоу де — ги обезглави с мачетето на единия.
— Маски и ръкавици носехте ли?
— Тъй вярно, сър.
— Взехте ли екипировката им?
— Тъй вярно, сър. Пистолетът е добре поддържан, у шефа имаше и четирийсет заредени пълнителя. Честно казано, бинокълът не е кой знае какво, но шефът носеше и уоки-токи. Нийлсън смята да го нагласи да работи с нашите радиостанции.
Паркс кимва одобрително.
— Справил си се отлично в трудна ситуация — казва на Галахър съвсем сериозно. — Ако си се бил спекъл, когато си преминал плета, цивилните така или иначе щяха да умрат, но най-вероятно щяха да те забавят достатъчно дълго, че и ти да загинеш. Нещата са свършили възможно най-добре.
Галахър не отговаря.
— Помисли — настоява Паркс. — Скитниците са били на по-малко от километър от периметъра ни, въоръжени и с екипировка за наблюдение. Сигурен съм, че не са били излезли да се разтъпчат на чист въздух. Знам, че сега ти е гадно, редник, но ти не си виновен за това, което им се е случило. Дори и ако приемем, че са били напълно невинни. Скитниците живеят навън по собствен избор, така че си теглят последствията. Върви и се напий. Сбий се или изчукай някоя. Изпусни парата. Но не хаби и секунда от своето или моето време да се чувстваш виновен за тая каша. Затвори страницата и продължавай напред.
Галахър застава мирно, усетил, че сега ще го освободят.
— Свободен си.
— Тъй вярно, сър.
Редникът козирува сръчно. Напоследък никой не си дава труда да го прави, но така момчето изразява благодарността си.
Истината е, че Галахър може и да е зелен, но няма нищо общо с войниците от типа въобще-не-ми-пука-ако-щат-да-мрат: те отвън са живи, но отвътре кървят. Паркс не може да допусне момчето да стане като тях. Макар че дори и Галахър собственоръчно да беше утрепал скитниците, да ги беше изкормил и да беше надул стомасите им на балончета, вързани с конец, сержантът пак щеше да се опита да обърне нещата откъм положителната страна. Неговите хора бяха приоритет номер едно и точка по въпроса.
Но някъде дълбоко в себе си Паркс мисли: скитници? На прага му?