Стаята зад вратата е най-странното място, което Мелани някога е виждала. Разбира се, тя полека осъзнава, че изобщо не е виждала кой знае колко много неща, но тук има повече чудновати работи, отколкото изобщо е допускала, че може да има в целия свят. Шишета и аквариуми, и буркани, и кутии; бели порцеланови повърхности и неръждаема стомана, която блести под безмилостната светлина на голите крушки отгоре.
Някои от нещата вътре в шишетата приличат на части от хора. Други пък са животни. Съвсем близо до момиченцето има плъх (Мелани го познава, защото го е виждала на картинка в една книга) увесен с главата надолу и потопен целият в прозрачна чиста течност. Тънки сиви нишки, подобни на връзки за обувки — стотици на брой — са избухнали навън от коремната кухина на плъха и са изпълнили почти изцяло пространството вътре в шишето, навили са се и са се усукали хлабаво около малкия труп, сякаш плъхът е решил да се опита да стане октопод, а веднъж почнал, не е знаел как да спре.
В съседното до плъха шише има очна ябълка, от която висят плътни ленти нервна тъкан.
Всички тези неща изпълват съзнанието на Мелани с диви догадки. Момиченцето мълчи, но попива всичко наоколо.
— Прехвърлете я върху масата, моля. — Не доктор Селкирк казва това, а доктор Колдуел. Застанала е до един работен плот в отсрещния край на стаята и подрежда малки лъскави стоманени предмети в точно определен ред. Докосва някои от тях по няколко пъти, сякаш разстоянията между тях и ъглите, които сключват помежду си, са жизненоважни за нея.
— Добро утро, доктор Колдуел — поздравява Мелани.
— Добро утро, Мелани — отговаря доктор Колдуел. — Добре дошла в моята лаборатория. Най-важното помещение в цялата база.
С помощта на доктор Селкирк, Сержантът прехвърля Мелани върху една висока маса в средата на стаята. Упражнението не е от простите. Откопчават ръцете й от ръкохватките и ги оковават с белезници в скута й. Заключват краката й с други белезници, прикачени към стоманена пръчка. Откопчават каишката на шията й, повдигат момиченцето и я качват върху масата. Мелани е лекичка като перце, така че я пренасят без проблем.
Слагат я да седне отгоре, закопчават опънатите й крака в долния край на масата с широки каиши, които доктор Колдуел наглася внимателно, така че да са стегнати. После махат стоманената пръчка, защото вече няма нужда от нея.
— Легни, Мелани — казва й доктор Колдуел. — Протегни ръце напред. — Всяка от жените хваща по една ръка, а когато Сержантът отключва белезниците, полека връзват китките на момиченцето с още един чифт широки каиши. Доктор Колдуел ги притяга.
Към този момент Мелани може да движи само главата си. Благодарна е, че на масата няма каишка за шията като тази на инвалидната количка.
— Трябвам ли ви? — пита Сержантът доктор Колдуел.
— Категорично не.
Сержантът избутва инвалидната количка обратно вън. Мелани вижда това и го разбира съвсем правилно. Количката повече няма да й трябва. Повече никога няма да се върне в килията си. „Разказано от музите“ остана под дюшека на леглото й и върху момиченцето връхлита фактът, че вече никога няма да види книгата. Страниците с уханието на мис Жустиню са сега, а може би и завинаги, недостижимо далеч.
На Мелани й се приисква да извика на Сержанта да почака или да го помоли да занесе съобщение на мис Ж. Но не може да пророни и дума. Тежки опасения се трупат ли, трупат в нея. Намира се на непознато място и се бои от неизвестното и неразгадаемо бъдеще в което я захвърлиха, преди да е готова да го посрещне. Мелани иска бъдещето да е същото като миналото й, но знае, че това няма да стане. Тази твърда увереност натежава като камък в стомаха й.
Вратата се затваря зад гърба на Сержанта. Двете жени започват да събличат момиченцето.
Използват ножица, за да разрежат памучната й риза.
17
Първия знак, че нещо не е наред, Хелън Жустиню долавя, докато върви по коридора от душовете към класната стая. Търси личицето на Мелани зад мрежестото прозорче на вратата й, но Мелани я няма.
Жустиню отключва класната стая и отива до бюрото си, докато войниците докарват децата едно по едно. Учителката казва „здравей“ на всяко от тях подред. Двайсетото дете (беше двайсет и първото, преди да отведат Марша) трябва да е Мелани, но днес е Ан. Едно от безучастните войничета я избутва до чина й и веднага се отправя обратно към вратата.