Мис Жустиню не отговаря, но Мелани знае, че доктор Колдуел греши. Мис Жустиню може да направи всичко, което поиска. Тя е като Прометей, а доктор Колдуел е като Зевс. Зевс се мислел за велик и умен, защото бил бог, но титаните изобщо не се страхували от него. Разбира се, в края на историята титаните са победени — но у Мелани няма и грам съмнение кой ще победи в битката, която се разиграва пред очите й.
— Да караме поред — изръмжава мис Жустиню. — Джийн, откопчай каишите.
— Да не си посмяла — бързо изрича доктор Колдуел.
При тези думи хвърля на доктор Селкирк къс, яростен поглед, после отново съсредоточава цялото си внимание върху мис Жустиню.
И на секундата тонът й омеква.
— Хелън, не си добре. Ситуацията в базата подлага всички ни на изключително напрежение. А фантазията ти да спасиш този опитен субект… е, тя е само част от реакцията ти срещу това напрежение. Тук всички сме приятели и колеги. Никой на никого нищо няма да докладва. Никой няма да бъде наказан. Ще трябва да решим този проблем заедно, защото алтернатива няма.
Мис Жустиню се поколебава, замаяна от кротките думи.
— Ще оставя скалпела — продължава доктор Колдуел. — Моля те и ти да сториш същото с твоето… оръжие.
И доктор Колдуел сдържа думата си. Показва скалпела, държи го вдигнат една секунда, после го оставя на ръба на масата, съвсем близо до левия хълбок на Мелани. Прави го бавно, с преувеличено старание. Така че мис Жустиню не откъсва очи от ръката й. Разбира се, че не откъсва очи.
С другата си ръка доктор Колдуел вади нещо малко и лъскаво от джоба на бялата си престилка.
— Мис Жустиню! — изпищява остро Мелани. Късно. Твърде късно.
Доктор Колдуел хвърля лъскавото нещо в лицето на мис Жустиню. Чува се съскащ звук като от химически душ и във въздуха се разнася лют, изгарящ очите мирис, от който човек не може да си поеме дъх. Мис Жустиню изгъргорва нещо, но звукът от гърлото й рязко прекъсва. Тя изпуска пожарогасителя и започва да дращи лицето си с пръсти. Бавно се свлича на колене, после пада настрани на пода на лабораторията, където започва да трепери и да се мята, като издава звуци сякаш се дави.
Доктор Колдуел я гледа безстрастно.
— Върви да викнеш охраната — нарежда на доктор Селкирк. — Искам тази жена да бъде арестувана. По обвинение в опит за саботаж.
Мелани се отпуска обратно на масата със стон от мъка — мъка за себе си и мъка за мис Жустиню. Отчаянието я изпълва, прави я тежка като олово.
Доктор Селкирк тръгва към вратата, но за да стигне до нея, трябва да заобиколи мис Жустиню, която е все така на пода, хрипти и стене, докато се опитва да си поеме въздух през изгарящата миазма, която хвърли върху й доктор Колдуел. Миризмата на страшното нещо е надвиснала в лабораторията и доктор Селкирк също започва да кашля.
Напълно изгубила търпение, доктор Колдуел посяга и отново взема скалпела.
Точно в този момент се случва нещо, което я кара да се закове на място. Всъщност, случват се две неща. Първото е експлозия, толкова силна, че стъклата на прозорците издрънчават в рамките си. Второто е оглушителен вой, сякаш сто души вият едновременно.
Лицето на доктор Селкирк отначало става пусто и тъпо, а след това на него се изписва ужас.
— Обща евакуация — казва тя. — Нали? Това нали е сирената за евакуация?
Доктор Колдуел не губи време да й отговаря. Отива бързо до прозорците и рязко вдига щорите.
Мелани отново се надига, доколкото й позволяват каишите, но не може да види нищо — каишите я държат твърде ниско. През прозореца вижда почти само небе.
Двете лекарки обаче се взират през прозореца. Мис Жустиню е още на пода, притиснала длани до лицето си, раменете и гърба й се тресат. Забравила е всичко на света, освен собствената си болка.
— Какво става? — проблейва доктор Селкирк. — Там се движат хора. Това не са ли…
— Не знам — сопва се доктор Колдуел. — Ще спусна стоманените щори на вратите. Ще стоим тук, докато не ни дадат сигнал, че всичко е чисто.
Посяга да изпълни думите си. Дланта й ляга на бутона.
Точно тогава прозорците се пръсват на парчета.