Жустиню мига яростно, опитва се да изцеди още малко влага от пресъхналите си слъзни канали.
Две от фигурите идват на фокус. Едната е Селкирк, легнала настрани на пода на лабораторията, краката й подритват в яростно стакато. Другата е гладен, коленичил до нея и тъпчещ в устата си розовата провиснала дължина на разпилените й вътрешности.
Още гладни бързат от всички страни и скриват Селкирк от очите на Жустиню. Падналата жена е като каче с мед за този рой мъртви и гниещи пчели. Последното, което Жустиню вижда, е лицето й, с изписана на него безутешна мъка.
„Мелани!“, сеща се Жустиню. „Къде е Мелани?“
Лабораторията е море от блъскащи се и лазещи едно връз друго тела. Жустиню отстъпва от побеснелия пир и насмалко не попада насред още един. Под прозорците, свирепа и мълчалива, Карълайн Колдуел се бие за живота си. Оставили късове от себе си по назъбените стърчащи парчета стъкло, двама гладни са минали на четири крака по прозоречния перваз, проврели са се в лабораторията, сграбчили са лекарката за краката и пропълзяват все по-нагоре по тялото й. Челюстите им работят като автоматичните лопати на екскаватор. Колдуел е опряла длани върху главите им, сякаш ги благославя, но всъщност ги избутва с всички сили далеч от себе си, мъчейки се отчаяно да им попречи да се наведат достатъчно напред и да впият зъби в нея. Но, сантиметър след сантиметър, доктор Колдуел губи битката.
Жустиню намира пожарогасителя точно там, където го изпусна одеве, яркочервената боя на корпуса му крещи сред притъпяващите всяко усещане бяло и сиво на лабораторията. Жустиню го сграбчва, вдига го и едновременно цяла се завърта като хвъргач на чук, а пожарогасителят удобно ляга под мишницата й. Още едно движение и металният корпус с кухо иззвънтяване удря единия от двамата гладни върху доктор Колдуел отстрани по главата и вратът на съществото се пречупва мигом. То не пуска лекарката, но поне дясната й ръка вече е свободна, защото челюстта му висва безполезна — счупеният врат не може да поема никакво усилие.
Със силата и решимостта на смъртния ужас, Колдуел стисва с освободената си ръка издължено триъгълно парче прозоречно стъкло, все още закрепено за рамката, и го изтръгва оттам. Собствената й кръв блика между пръстите й, докато тя сече ли, сече другия гладен, одирайки на широки ивици лицето от черепа му.
Жустиню я оставя да се оправя сама. Прозорецът е точно пред нея и учителката вече се ориентира ясно. Обръща се към операционната маса. За нейна изненада нищо не пречи на погледа й. Повечето гладни се боричкат за остатъците от Джийн Селкирк, което значи, че са клекнали на четири крака, заровили муцуни в гнусната си храна.
Операционната маса е празна. Облечените в найлон каиши, които бяха държали Мелани неподвижна, сега висят, гладко прерязани и вече ненужни. Скалпелът, който Колдуел беше оставила, преди да напръска Жустиню с лютивия спрей, лежи захвърлен в единия край на масата.
Жустиню се оглежда диво. Издава звук, подобен на стон, който потъва в клокочещото хъркане от банкета на чудовищата на пода. Хаосът в лабораторията е изкристализирал в простота. Селкирк е основното блюдо. Колдуел реже ли, реже лицето и торса на гладния, който все така сляпо се мъчи да се покатери върху й, докато най-сетне рухва настрани, идеално одран.
От Мелани няма и следа.
Колдуел вече е свободна и трескаво граби с кървавите си ръце бележки и проби, с мъка трупа в ръцете си твърде много неща, докато в крайна сметка те се пръсват по пода в трополящ водопад. Звукът е достатъчно силен да провокира гладните, дояждащи Селкирк. Главите им рязко се вдигат и завъртат, първо наляво, после надясно в зловещ синхрон.
Колдуел се е отпуснала на едно коляно, събира нападалите си съкровища. Жустиню я стисва за яката и насила я изправя на крака.
— Хайде! — крясва й. Или се опитва да кресне. Погълнала е твърде много от лютия спрей, така че подутият й език е станал три пъти по-дебел от обикновено. Звучи като Чарлз Лангтън в „Парижката Света Богородица“. Но това е без значение. Влачи Колдуел към вратата като майка, теглеща своенравно дете, докато гладните се надигат от пода и се блъскат, тъпчейки останките от доктор Селкирк в нетърпението си да се докопат до новата храна.
Жустиню затръшва вратата на лабораторията под носа им. Вратата не се заключва, но това не е проблем. Един гладен не е по-добър в отключването на врати от някое куче например. Вратата се разтриса от ударите на телата отзад, но не се отваря.