Жените са в късия коридор, в чийто далечен край се намира химическият душ. Жустиню се отправя към него и към външната врата, която сама остави отворена на влизане, но полека забавя крачка и спира, преди да стигне до нея. В пространството между медицинското крило и гаражите кипи престрелка. Зърва мъже, които се привеждат, стрелят, търсят прикритие зад ъглите на съседните постройки, но тези мъже не са от хората на сержант Паркс, не носят бозавите униформи, които Жустиню намрази от първия си ден в базата; тези мъже са диваци, облечени в дрипи, косите им са вдигнати нагоре и почернени с катран, в коланите им са затъкнати мачетета.
Скитници.
Жустиню продължава да гледа, а двама от мъжете скачат едновременно във въздуха, премятайки се в поредица от салта с невъзможна скорост. Блясъкът и ревът на хвърлените гранати идват половин секунда по-късно, а след още миг ударната вълна разтърсва учителката от глава до пети.
Колдуел сочи към друга врата — може би дори казва нещо, но дивото звънтене в ушите на Жустиню блокира всички други звуци. Вратата е заключена. Колдуел рови в джобовете си, оставяйки безиреночервени тъмни ивици кръв по бялата си престилка. Жустиню вижда, че по ръцете на лекарката има много лоши рани, парчета кожа висят свободно от дълбоките рани на местата, където е стискала стъклото.
Джоб след джоб. Колдуел не намира ключа. Най-сетне разкъсва престилката, пробва в джобовете на панталона си, да, ключът е тук. Отваря вратата и двете се озовават в склад, пълен с десетина-петнайсет еднакви сиви стоманени редове от рафтове. Предварително подготвено скривалище.
Капан. Още щом Колдуел заключва вратата зад гърба им, Жустиню разбира, че не може да остане тук. Мелани се скита кой знае къде вън, като Червената шапчица в дълбоката тъмна гора, заобиколена от мъже, които стрелят с автоматични оръжия.
Жустиню трябва да я намери. А това означава да излезе вън.
Колдуел се обляга на едната редица рафтове: или се мъчи да дойде на себе си, или се затваря в някакво свое си тайно място, значително по-добро от действителността. Жустиню не й обръща внимание, оглежда тясното помещение. Други врати няма, но има прозорец, високо горе на една от стените. Той е на тази фасада на медицинското крило, която е най-близо до оградата на периметъра и най-далеч от престрелката. Може би, ако излезе през него, би могла да изтича до блока с класната стая, където Мелани със сигурност се е прибрала и скрила, ако въобще е успяла да намери пътя дотам.
Жустиню се заема да опразни най-близките рафтове, като със замах събаря на пода кутии и бутилки, пликове с хирургическа марля и ролки кухненска хартия. Колдуел мълчаливо наблюдава как учителката придърпва рафтовете под прозорчето, за да й послужат за стълба.
— Ще те убият — казва Колдуел.
— Фти фтой фтука — изръмжава Жустиню през рамо. Но когато започва да се катери, Колдуел подпира рафтовете с ранените си ръце, за да й осигури опора, а после сама се закатерва нагоре, ахвайки тихо от болка всеки път, когато трябва да се хване за студените метални рамки.
Прозорчето е затворено с райбер. Жустиню го отмества и открехва крилото на сантиметър навън. Отвън се простира ивица трева, неизпотъпкана от ботуши. Виковете и изстрелите долитат приглушени от далечината.
Жустиню отваря прозорчето напълно и се покатерва вън, после скача на тревата долу. Тя е още мокра от утринната роса и студенее на глезените на учителката. Тривиалността на усещането е странно, странно като телеграма от оня свят.
На Колдуел й е по-трудно да се измъкне навън, защото се опитва да не се подпира на ранените си ръце. Неспособна да запази равновесие, пада тежко в тревата и се просва по очи. Без излишна нежност Жустиню й помага да се изправи.
Иззад ъгъла на сградата двете виждат ясно блока с класната стая и казармите — те са точно на отсрещната страна на плаца. Навсякъде има гладни, държат се на групи и на пръв поглед тичат напосоки, но после Жустиню вижда облечените в тежки брони скитници водачи, които насочват гладните с помощта на остени, електрошокове и на добрите стари изпитани огнепръскачки.
Съзнанието й старателно отбелязва, че скитниците са оклепани от главата до петите в катран — намазани са не само косите им, но и откритите части на ръцете и краката, както и кевларените им бронежилетки. Катранът явно действа като деароматизатор — замаскира мириса на отделяната от ендокринната им система пот, за да не се обърнат гладните срещу им и да не проследят човешкото ухание чак до гърлата на мъчителите си.