Но най-силна в главата на Жустиню е мисълта: Гладните като биологично оръжие! Независимо от изхода на тази битка, с базата е свършено.
— Ще се опитам да стигна до блока с класната стая — казва учителката на Колдуел. — Изчакай няколко секунди, след това тръгвай към оградата. Поне част от тая сбирщина ще гледа към мен, не към теб.
— Училищният блок е под земята — сопва се Колдуел. — Има само един изход. Ще се окажеш в капан.
Това е — и двете са обучени в областта на точните науки. Събират наличните факти и ги сглобяват във валидни заключения. Тренираните им дедуктивни мозъци отказват да се предадат дори пред лицето на абсолютната шибана кошмарна безизходица.
Жустиню не си дава труд да отговаря. Просто хуква. Намислила е траектория на движението си и се придържа към нея, оставяйки голямо разстояние между себе си и най-близката група гладни и те преминават край нея, насочили се към казармите. Скитниците, които ги подкарват, са твърде заети със задачата си и дори не поглеждат към бягащата жена.
А другарите им, които ги следват по петите, са подложени на масиран огън от две страни: хората на сержант Паркс използват правилно терена и превръщат откритите пространства между постройките в касапница.
Жустиню трябва да се отклони отново от трима войници, които тичат прави към нея с пушки в ръце, но тогава налита странично на друго стадо гладни. Младата жена криволичи ли, криволичи, но осъзнава, че се е изгубила, когато завива зад поредния ъгъл и се озовава зад десетина мъже с щръкнала във всички посоки коса, с лъснали и черни от все още течния катран крайници, залегнали зад барикада от преобърнати контейнери за боклук и стрелящи с всички сили.
Скитниците се обръщат и я виждат. Повечето веднага се извръщат отново към престрелката и продължават сражението, но двама мигновено се изправят и тръгват към учителката. Единият изтегля от канията на колана си нож и го наглася удобно в дланта си. Другият просто вдига пистолета, който бездруго държи в ръка.
Жустиню замръзва. Няма смисъл да бяга и да обръща гръб на дулото на пистолета, но когато се опитва да измисли друг начин да реагира, мозъкът й я залива с ледената вълна на абсолютната пустота.
Мъжът с ножа я подсича с крак и тя пада. Мъжът хваща ръкава на ризата й и я повлича към другия мъж, сякаш му я предлага в дар.
— Направи го — казва му.
Жустиню вдига глава. Обикновено идеята за визуален контакт с диво животно не е добра, но тъй като бездруго ще умира, на младата жена й се приисква да каже на мъжа да си го начука, както и — ако й оставеха достатъчно време — точно как и къде.
Среща в упор погледа на този с пистолета. Прерязва я почти сюрреалистична изненада, когато си дава сметка колко е млад той. Навярно още тийнейджър. Момчето премества дулото от главата към гърдите й, вероятно защото не му се ще да се прибере у дома с образа на пръснатия й череп пред очите си.
В цялата случка има нещо мистично: начинът, по който възрастният я държи и чака младият да я премахне. Това е инициация, ритуал по съзряването — вероятно момент на установяване на дълбока връзка между баща и син.
Младият очевидно полага сериозно усилие, стяга се и събира кураж.
А после изчезва. Съборен е. Нещо тъмно и неестествено бързо го помита и пада с него. Момчето се мята на асфалта, бори се с враг, който въпреки дребничкия си ръст съска, плюе, дере и вие като цял чувал вбесени котки.
Мелани. Мелани, която няма милост.
Мъжът — по-точно момчето — надава писък, който свършва с клокочещ хрип в мига, в който челюстите на момиченцето се впиват в гърлото му.
21
Шокът при първото вкусване на кръвта и топлата плът е толкова мощен, че Мелани за малко не припада. Никога нищо в нейния живот не й е доставяло такова удоволствие. Нито дори онзи път, когато мис Жустиню я погали по косата! Вълната на задоволството е по-голяма от самата Мелани. Онази част от момиченцето, която умее да мисли, се вкопчва отчаяно в каквото й попада под ръка, за да не бъде пометена напълно и окончателно от този водопад.
Мелани се мъчи да си припомни какво точно стана. Нападна мъжа, защото той щеше да нарани мис Жустиню, а не заради неустоимата миризма на плътта му; Мелани дори не я беше надушила, докато не го събори и не се озова върху него, яхнала го и притиснала го към земята, а после го захапа още преди да беше успяла да помисли за това. Тялото й не се нуждаеше от разрешението на съзнанието й, за да захапе и не беше готово да чака, за да го получи. Сега Мелани хапе и къса, и дъвче, и гълта, усещанията я изпълват и я блъскат от всички страни, подобно на водопад, изливащ се в поставена под него малка чаша.