Нещо я удря силно, отскубва я от плячката й, от храната й. Над нея се е надвесил друг мъж, в ръката му има нож. Мис Жустиню го напада в гръб, ръцете й го удрят по главата. Той трябва да се обърне, за да се защити от тази атака, и тогава Мелани здраво се вкопчва в крака му. Впива се в него, повдига се леко от земята на силните си ръце и се залавя за човека като пиявица.
Мъжът реве неразбрани псувни и я блъска диво. От ударите боли, но това няма значение. Движена от неизвестно откъде дошъл инстинкт, Мелани открива мястото, където кракът се свързва с тялото на мъжа. Забива зъби в него, хапе през плат и плът, докато кръвта бликва на силна струя в устата й. Мелани знае, че именно така трябва да стане. Почувствала е артерията, чула е песента на кръвта, която я вика изпод тъканите и мускулите.
Писъкът на мъжа е страшен, остър и треперлив. Звукът изобщо не харесва на Мелани. Но вкусът й харесва, о, как й харесва само! Харесва й начинът, по който разпраното бедро се превръща в извор, сякаш суровото месо е вълшебна градина, скрит пейзаж, който момиченцето не е зървала никога досега.
После всичко й идва в повече. Стомахът и съзнанието й не са достатъчно големи. Целият свят не е достатъчно голям. Замаяна и онемяла от удоволствие, от пресита, която разтапя мускулите и мислите й, Мелани усеща как други ръце я откъсват и я вдигат, и този път тя не се противи.
Изпод смрадта на химикалите до съзнанието на момиченцето долита ароматът на мис Жустиню, познат, обичан и прекрасен. Притисната до гърдите на мис Жустиню, Мелани доволно измърква. Иска да се свие на кълбо и да заспи там, като животно в бърлогата си.
Но не може да го стори, защото мис Жустиню се движи, тича бързо. Всяка крачка разтърсва Мелани. А чувството на насита не трае дълго. Притъпеният глад отново се надига, боде краищата на съзнанието й с нетърпеливи заплахи. Миризмата на учителката вече има друго значение и кара момиченцето отново да иска да се храни. Мелани се обръща и започва да се върти в прегръдката, твърде слаба, за да я удържи, бута глава под мишницата на мис Ж, устата й се отваря да хапе пак и пак.
Но тя не може, тя не бива, тя не може! Това е мис Жустиню, мис Жустиню, която я обича. Мис Жустиню, която я спаси от масата и от тънкия страшен нож. Мелани не може да спре челюстите си да щракат, но дърпа рязко глава силно назад в последния момент, така че зъбите й захапват въздух, а не плът.
В гърдите й се надига ръмжене и то идва от същото място, откъдето дойде и мяукането на доволно коте, което момиченцето издаваше само преди миг.
Трябва,
не бива,
трябва.
Мелани се бори с див звяр и звярът е самата тя.
И затова, знае момиченцето, тази битка е изгубена за нея.
22
Жустиню отново тича. Вече няма представа накъде. Познатата география на базата се е превърнала в пълна мистерия заради дима от експлозиите, трясъка на изстрелите и тропота на тичащи крака.
Мелани още повече й пречи да се съсредоточи, защото непрекъснато се върти и се мята в ръцете й. Жустиню си спомня как я вдигна от тялото на младото момче скитник — все едно изтръгна пълен с кръв кърлеж от корема на куче и трябваше сама да се бори с погнусения порив да захвърли малкото момиченце далеч от себе си.
А защо се опълчи срещу погнусата ли? Не защото Мелани спаси живота й. Но в някакъв смисъл да, и заради това. Но погнусата не е възможна, защото Жустиню е обърнала гръб на нещо дълбоко в себе си и Мелани е знакът за това — един анти-Исаак, когото Жустиню измъкна от огъня на жертвената клада, за да докаже на Бог, че невинаги той взема решенията.
Майната ти, Карълайн.
Мелани издава звуци, за които нормалното човешко гърло не е конструирано, а главата й се люлее напред-назад и се бута в ръката на Жустиню. Физическата сила на малкото момиченце е смайваща. Ще се освободи от ръцете й. Ще ги събори и двете на земята.
Жустиню зърва стоманената врата на училищния блок — неочаквано близо е — и свива към нея.
Веднага обаче си дава сметка, че от този ход няма полза. Вратата е затворена, а в тази й позиция резетата се заключват автоматично. Няма начин да се влезе.