Отдясно налитат гладни — около десетина са, идват откъм лабораторията. Може би дори са същите, от които Жустиню избяга одеве, същите гладни, които продължават да следват миризмата й. Същите или не, в момента със сигурност са я надушили и я искат. Идват към нея, краката им се вдигат и падат в неуморим механичен ритъм.
На Жустиню не й остава нищо друго, освен да им обърне гръб. Да бяга далеч от тях, да бяга с всички сили и да се моли да стигне донякъде, преди да са я докопали.
Така и става. Стига до оградата. Изведнъж мрежата се изправя пред очите й, блокира й пътя като някакъв телен Еверест. Край.
Жустиню се обръща с лице към гладните. Те наближават ли, наближават с все същия безмилостен метрономен спринт. Вляво, вдясно — няма спасение. Няма накъде да се бяга, няма къде да се скриеш. Жустиню пуска Мелани, вижда я как пада като котка: превърта се във въздуха, за да тупне долу на четири крака.
Жустиню стисва юмруци и се стяга, но тогава я връхлита непобедимото изтощение, мрак нахлува в периферното й зрение, причернява й и вълната на адреналина полека я отпуска и изоставя. Когато първият гладен зяпва с уста и посяга да я събори, младата жена дори не вдига ръка да го удари.
После с влажно изхрущяване гладният бива съборен и прегазен.
Една стена бавно се плъзва и застава пред очите на Жустиню. Метална е, боядисана в казионно зелено и в нея има прозорче. От прозорчето напрегнато я гледа лицето на чудовище. Лицето на сержант Паркс.
— Влизай! — изревава той.
Нещото пред очите й идва на фокус, подобно на скрита картинка. Един от бронираните джипове на базата. Жустиню сграбчва дръжката на вратата и се мъчи да я отвори по всички възможни неправилни начини, върти и дърпа, докато най-сетне механизмът се освобождава за миг, само при леко натискане на ключалката от вътрешната страна на дръжката.
Учителката рязко отваря вратата, точно когато гладните заобикалят джипа от задната страна и тръгват към нея. Едно от войничетата на Паркс, момче, наполовина по-младо от Жустиню и с гъста червена коса, прилична на есенен огън, се е изправило на покрива на джипа при картечницата. То завърта рязко оръжието и разкъсва въздуха с тегел от жилещи куршуми. Не е ясно в какво се цели, но със сигурно улучва най-близките гладни и ги поваля.
Жустиню държи вратата отворена, но не помръдва нататък, защото и Мелани не помръдва. Клекнало на земята, малкото момиченце се взира в тъмната вътрешност на джипа с животинско недоверие.
— Не бой се! — крещи Жустиню. — Хайде, Мелани! Влизай. Веднага!
Мелани взема решение — прави рязък скок, подминава Жустиню и се мята в джипа. Жустиню се покатерва тромаво подире й и затръшва вратата.
Свежда поглед и се оказва очи в очи с бледото потно лице на Карълайн Колдуел. Лекарката е притиснала ръце под мишниците си и лежи на пода като някакъв вързоп. Мелани се дърпа възможно най-далеч от нея, притиска се плътно до Жустиню и учителката отново инстинктивно я прегръща.
Джипът завива. През прозорчето се мярка калейдоскоп от дим, руини и бягащи фигури.
Карат напред и минават през оградата, без дори да забавят, но малко остава да ги спре изкопаният отвъд мрежата ров. Джипът друсва и засяда по корем на отсрещния бряг на рова, няколко минути се тресе като центрофугираща пералня, докато най-сетне колелата зацепват и задницата му се прехвърля с усилие от другата страна.
Следващите няколко километра зад тях се влачат закачилият се за джипа бетонен стълб и метри от оградната мрежа, като дрънчат, подобно на консервни кутии, вързани за колата на някакви чудновати младоженци.
23
Паркс би предпочел да карат направо през пресечения терен — на джипа не му трябват пътища — но дращенето и тропането отзад му подсказват, че нещо не е наред със задната ос. Затова сержантът минава на по-ниска предавка, за да изцеди максималната възможна мощност на двигателя, настъпва газта до ламарината и подкарва с безумна скорост по пустите второкласни пътища край базата, завивайки напосоки ту наляво, ту надясно. Досеща се, че най-добрият начин да се скрият — засега — е сами тотално да се загубят.
Е, поне никой не ги преследва. Факт, за който сержантът е дълбоко благодарен.
На петнайсет километра от базата той най-сетне спира джипа, като отбива от пътя в някаква разровена буренясала нива. Изключва двигателя и най-сетне задишва нормално, облягайки се напред на волана, докато машината постепенно изстива. Изстива, но звуците, които издава при това, са много жални. Сержантът взе джипа от сервизния гараж — това беше единственото място, до което можеше да стигне, без да се налага да пресича пълния с гладни плац — и сега се замисли (твърде късно, разбира се) по каква ли причина колата въобще е била на сервиз.