Мелани избира да отговори на най-важния от тях:
— Аз не хапя, мис Жустиню.
— Но по-добре не приближавайте повече — избързва да добави момиченцето и пропълзява назад, когато мис Ж пристъпва към нея. — Миришете така… а и има кръв по вас. Не знам какво ще сторя.
— Добре. — Мис Жустиню спира на място и кимва. — Ще намерим къде да се измием и ще се намажем с нов деароматизатор. Добре ли си, Мелани? Сигурно си страшно уплашена. — Лицето на мис Ж е угрижено, но на него е изписано и още нещо. Страх, може би.
И с право. Вън от оградата са, насред район 6, сигурно са на километри и километри от базата. Вън са, сред чудовищата — гладните — и наблизо няма никакво скривалище.
— Добре ли си? — пита пак мис Жустиню.
Мелани кима утвърдително, но това е лъжа. Не е добре, още не. Не знае дали някога отново ще бъде добре. Да е вързана на масата и да гледа острия нож на доктор Колдуел беше най-страшното нещо, което някога й се е случвало. Но само докато не видя момента, в който мъжете щяха да убият мис Ж и тогава този момент стана най-страшното нещо. А сега най-страшното нещо е мисълта за това как хапе и яде парчета от онези двама мъже.
Откъдето и да го погледнеш, денят беше лош ден. Мелани иска да зададе въпроса, който прогаря дупка в сърцето й, защото мис Жустиню ще знае отговора. Разбира се, че ще го знае. Мис Жустиню знае всичко. Но Мелани не може да попита, защото не може да накара думите да излязат от нея. Не иска да признае, че въпросът, че съмнението изобщо съществува.
Какво съм аз?
Затова Мелани не казва нищо. Чака мис Жустиню да заговори. След много време мис Жустиню наистина заговаря:
— Ти беше много смела. Ако не беше дошла точно навреме, ако не беше сторила онова, което стори, те щяха да ме убият.
— А доктор Колдуел щеше да убие мен, да ме нареже на парчета и да ме сложи в буркани — напомня й Мелани. — Вие ме спасихте първа, мис Жустиню.
— Хелън — казва мис Ж. — Името ми е Хелън.
Мелани обмисля това твърдение.
— Не и за мен — отговаря.
25
Когато ляга под джипа и оглежда задната ос както трябва, Паркс изругава.
Искрено.
Не е пръв механик, но отлично разбира, че са прецакани. Оста е изместена сериозно, вероятно е станало, докато са прекосявали рова; освен това е огъната като буквата V, на мястото на прегънатото в метала се вижда пукнатина. Чудо е, че са стигнали и дотук, без оста да ги предаде. Обаче е напълно сигурно, че по-нататък няма да отидат. Не и без чужда помощ. А Паркс вече достатъчно пъти се беше обаждал по радиото — и на нормалните честоти, и на тези за бедствие — за да му е ясно, че от базата помощ няма да дойде.
Известно време води спор сам със себе си дали си струва да гледа и двигателя. Със сигурност той също не е наред — него сержантът по-скоро би могъл да поправи, но при това състояние на оста джипът вероятно ще е неизползваем далеч преди да се наложи да се пипа двигателят.
Вероятно. Но не и със сигурност.
С дълбока въздишка Паркс изпълзява изпод джипа и заобикаля до предния капак. Редник Галахър ситни подире му като изгубено кученце и продължава да проси заповеди.
— Как е положението, сержант? — пита разтревожено момчето.
— Отвори ми предния капак, синко — отвръща Паркс. — Трябва да надникнем и там.
Нещата под капака изглеждат забележително добре. За напрегнатото виене на двигателя си има ясна причина: една от гайките се е развила. Целият блок на двигателя е увиснал под ъгъл и при движение вибрира, докосвайки единия калник. Рано или късно вибрацията ще го разбие, но явно го виждат навреме и двигателят все още не е повреден сериозно. Паркс вади комплекта инструменти, слага нов болт и гайка и притяга двигателя обратно на място.
Не бърза, защото приключи ли, ще се наложи да почне да взема решения по всички останали шибани въпроси.
Провежда оперативката вътре в джипа, за да намали възможността за гадни изненади, като кара малкото гладно дете да седне вън, върху предния капак.
Така нарича в себе си сержантът това съвещание: оперативка. Той е единственият военен тук, освен Галахър, но момчето е още твърде младо, за да има мнение, камо ли пък план. Затова е ясно, че Паркс ще трябва да решава.
Обаче не става точно така. Цивилните имат собствени идеи — по правилника на Паркс, това неизменно означава катастрофа и сериозни главоболия — и не се свенят да ги споделят.