Почва се още от момента, в който Паркс обявява, че ще продължат на юг. Това е най-смисленото решение — най-вероятно и единственият им шанс за спасение — но още щом го казва, и двете скачат срещу него.
— Всичките ми бележки и проби са в базата! — заявява доктор Колдуел. — Трябва да бъдат прибрани оттам.
— Освен това там има още трийсет деца — добавя Жустиню. — Там са и повечето от хората ти. Как така? Просто ще им обърнем гръб ли?
— Точно това ще направим — казва им Паркс. — А ако млъкнете, ще ви кажа и защо. Откак спряхме, се обаждам по радиото на всеки десет-петнайсет минути. Не само че няма отговор от базата, ами и никакъв отговор отникъде няма. Никой не се е измъкнал от базата жив. Ако са успели, то са тръгнали без превоз и комуникации, а в такъв случай, все едно че в момента са на друга планета. Няма как да се свържем с тях без скитниците да ни надушат. С други думи, съвсем сами сме и единственото смислено решение е да тръгнем за вкъщи. Към Бийкън.
Колдуел не отговаря. За пръв път е посмяла да разтвори длани и бегло, с голям страх, оглежда раните по тях, като играч на покер, който полека повдига ъгълчетата на картите си, за да види какво му е пратил късметът.
Жустиню обаче продължава да натиска: поведение, което сержантът определено очаква от нея, предвид ситуацията.
— Защо не почакаме няколко дни, а после да се върнем? Ще приближим бавно, ще разузнаем предварително. Ако скитниците още се ширят там, ще се оттеглим. Но ако е чисто, можем да влезем. Само аз и доктор Колдуел, а вие ще ни прикривате. Децата може още да са живи, не мога да ги оставя.
Паркс въздъхва. Кратка реч, но толкова малоумна, че той просто не знае откъде да я подхване.
— Така — почва. — Първо на първо, те по начало не бяха живи. Второ…
— Те са деца, сержант — ожесточение се промъква в гласа й. — Това, че са гладни, не е въпросът в момента.
— Моля за извинение, мис Жустиню, но тъкмо това е въпросът. Тъй като са гладни, те могат да изкарат дълго без храна. Дори безкрайно дълго, кой знае. Ако са все още заключени в блока, са в безопасност. И ще останат в безопасност, докато някой не отключи вратата. Ако пък вече не са в блока, то скитниците сигурно са ги прибавили към ордата, с която ни нападнаха, а това пък означава, че децата определено спират да бъдат наш проблем. Ще ви кажа обаче кое е наш проблем. Говорите за тайно промъкване до базата. За разузнаване. Как точно предлагате да стане?
— Ами връщаме се… — почва Жустиню, но после млъква, защото си дава сметка как стоят нещата.
— Ако тръгнем с джипа, няма как да се върнем незабелязано — продължава сержантът, изказвайки гласно онова, което учителката все още осмисля. — Ще ни чуят от няколко километра. Да оставим джипа е все едно да вървим голи-голенички, при това през район, в който току-що бяха пуснати да се разхождат на свобода няколко хиляди гладни. Да не почвам да обяснявам какви са ни шансовете.
Жустиню не казва нищо. Знае, че Паркс е прав и няма намерение да привежда аргументи в полза на очевидното самоубийство.
Но тогава пак се включва доктор Колдуел.
— Мисля, че всичко е въпрос на приоритети, сержант Паркс. Моята научна работа е причината базата изобщо да съществува. Какъвто и риск да предполага връщането и прибирането на бележките и пробите ми, смятам, че се налага да го поемем.
— А аз не смятам — отговаря Паркс. — Логиката е същата. Ако вашите неща са оцелели, то е станало, защото скитниците са ги оставили, без да ги пипнат. Лично аз мисля, че точно така е станало, защото на тях хартии не им трябват, освен може би, за да си бършат задниците. Търсеха храна, оръжие, гориво, такива работи — освен ако не са търсели мъст за двамата, дето ги уби Галахър, но сержантът няма намерение да споменава това точно сега.
— Колкото по-дълго оставяме пробите… — пробва се да възрази Колдуел.
— Аз решавам — пресича я Паркс. — Тръгваме на юг и държим радиото включено. Доближим ли се достатъчно до Бийкън, ще се свържем с тях и ще им разправим какво стана. Оттам могат да пратят хеликоптери с десантчици и реална огнева мощ. Ще приберат каквото могат от лабораторията ви, а на връщане ще се отбият да ни вземат и нас. Ако в най-лошия случай не успеем да се обадим, докато още сме на път, ще докладваме подробно, когато пристигнем. Резултатът ще е същият — пак ще пратят хора, само че ден-два по-късно. И в двата случая всички са доволни.