— Аз не съм доволна — отвръща ледено Колдуел. — Изобщо не съм доволна. Възстановяването на пробите дори с ден закъснение е неприемливо.
— Ами ако ида в базата сама? — настоява Жустиню. — Ще ме чакате тук и ако не се върна…
— Забравете! — сопва се Паркс. Не иска да й убива ентусиазма, но вече му е дошло до гуша от глупостите й. — В момента шибаняците не знаят нито колко сме се отдалечили, нито в коя посока, не знаят дори дали сме живи, или умрели. Не знаят и аз няма да позволя да узнаят. Ако се върнете и ви спипат, преднината ни отива на кино.
— Нищо няма да им кажа — отвръща Жустиню, а Паркс дори не си прави труд да я оборва. Това е разговор между зрели хора, в края на краищата.
Сержантът чака още възражения: сигурен е, че няма да закъснеят. Но Жустиню се взира през прозорчето на джипа към малкото гладно момиче, което май рисува с пръст в прахта по предния капак. Изражението върху детското лице е такова, сякаш момиченцето се мъчи да разчете написана, но размазана дума. Като се замисля, Паркс си дава сметка, че изражението на лицето на Жустиню е съвсем същото. При тази мисъл започва леко да му се гади. Колдуел пък свива последователно ранените си пръсти, сякаш за да провери дали още действат; явно възраженията са се разминали.
— Така — обажда се сержантът. — Ето какво ще направим. Съвсем близо на запад има поток, не е замърсен, поне по последни данни. Първо потегляме натам, за да се запасим с вода. После ще се отбием до един от тайните складове за провизии за извънредни случаи. Трябват ни основно храна и деароматизатор, но в склада има и сума ти други неща, които ще ни влязат в работа. След това си плюем на петите. Първо на изток, докато стигнем магистрала А1, след това юг, та чак до Бийкън. Лондон или ще го заобиколим, или ще го пресечем, зависи от обстоятелствата. Ще преценим, като наближим. Въпроси?
Ясно му е, че въпросите са милиони. А и го мъчи упорито предчувствие кой именно от тия милиони ще бъде зададен най-напред. Така и става:
— Ами Мелани? — пита Жустиню.
— Какво Мелани? — парира сержантът. — За нея тук е безопасно. Да си живее от лов, като другите гладни. Вярно, че предпочитат човешко, но ядат всякакво месо, стига да го надушат. А и от собствен опит знаете колко бързо тичат. Достатъчно бързо, че да уловят всяко животно, рано или късно.
Жустиню го гледа така, сякаш й говори на китайски.
— Дали си спомняте как одеве употребих думата „деца“? — казва. — Проумявате ли я въобще? Не ме притеснява приема й на протеини, сержант. Притеснява ме що за извратен морал позволява да изоставите малко момиченце на средата на нищото. А и като казвате „безопасно“, навярно имате предвид, че е в безопасност от други гладни.
— Те не нападат своите — обажда се Галахър. Досега не е казал и дума. — Все едно не ги виждат. Сигурно им миришат другояче.
— Но скитниците са опасни за нея — продължава Жустиню, все едно Галахър го няма. — Както и всяка друга бунтовна група хора, антиправителствена или не. Ще я хванат и ще я засипят с вар, преди дори да са разбрали какво представлява всъщност тя.
— Много добре ще разберат какво представлява — казва Паркс.
— Не тръгвам без нея.
— Тя не може да пътува в джипа с нас.
— Не тръгвам без нея — изопнатите рамене на Жустиню подсказват на сержанта, че жената няма да отстъпи и че от отговора му сега зависи кой ще командва занапред в малката им група.
— Ами ако я качим да пътува на покрива? — предлага Колдуел, прекратявайки безизходното мълчание. — Предполагам, че заради повредената ос ще караме бавно, а тя може да се държи за лайстните горе. Можете дори да й отворите стрелковия люк. — Всички се вторачват в лекарката, а тя свива рамене. — Мисля, че ясно обясних позицията си. Мелани е част от моята изследователска работа, най-вероятно последната останала част. Така че всички неудобства, които се налага да търпим, за да я вземем с нас, си заслужават усилието.
— Да не си посмяла да я пипнеш — кристално ясно произнася Жустиню.
— Е, смятам, че този спор можем да го отложим, докато пристигнем в Бийкън.
— Съгласен съм — бързо отвръща Паркс. — Не и за люка обаче. Той се отваря към купето на джипа. Но на покрива може да се вози. Не виждам проблем, стига да се отдалечава на разумно разстояние, когато спираме и слизаме.
И ето, постигат съгласие, точно когато сержантът е почнал да мисли, че сега ще си седят тук да спорят, докато мозъците им потекат през шибаните им уши.