Жустиню се съпротивлява на поривите на човеколюбието си и губи битката. Вади аптечката и кимва към ранените ръце на Колдуел.
— Най-добре да те превържем — казва. — Освен ако не си заета с нещо друго.
Раните са изключително сериозни, дълбоки до костта. Плътта на ръцете на Колдуел виси на дрипави парцали, на места сякаш съзнателно изрязана и обелена, сякаш някой непохватно се е мъчил да обезкости дланите й, за да хвърли мръвките на барбекюто. Кожата е подута и зачервена. Засъхналата по нея кръв е почерняла.
Жустиню промива раните колкото може с вода от манерката. Колдуел не издава и звук, но е пребледняла като платно и трепери от глава до пети, докато Жустиню полека чисти кръвта с тампони памук. От това раните отново закървяват, но Жустиню смята, че това е добър знак. Най-сериозната опасност е инфектирането, а кръвта отмива микробите.
После се заема да дезинфекцира. Колдуел простенва, когато стипчивата кръвоспираща течност залива подлютените наново рани. Пот избива по челото й и тя прехапва устни, за да не извика.
Жустиню превързва с чисти марли и бинт и двете ръце на лекарката, като оставя пръстите й свободни, за да ги движи, доколкото може, но се старае всяко ъгълче на раните да е добре покрито. Преди няколко години изкара курс по първа помощ, затова добре знае какво прави. Справя се майсторски със задачата.
— Благодаря ти — казва й Колдуел, когато приключват.
Жустиню свива рамене. Последното, което иска, е да чува любезности от тази жена. Колдуел, изглежда, го разбира, защото приключва с любезностите.
— Качвайте се — обажда се Паркс, а Галахър затръшва багажника. — Трябва да тръгваме.
— Само минутка — отвръща Жустиню. Сваля пуловера си от антената и го оглежда отвсякъде. Няколко петна са останали, но е почти напълно изсъхнал. Учителката помага на Мелани да се напъха в него.
— Боцка ли ти? — пита тя момиченцето.
Мелани клати отрицателно глава и се усмихва — слабо, но от сърце.
— Много е мекичък — отвръща. — И топъл. Благодаря ви, мис Жустиню.
— Няма нищо, Мелани. А… как мирише?
— Не мирише на кръв. Нито на вас. Общо взето на нищо не мирише.
— Значи ще свърши работа на първо време — отвръща Жустиню. — Докато ти намерим нещо по-подходящо.
Паркс чака, без дори да се опитва да прикрива нетърпението си. Жустиню махва за последно на Мелани и се качва в джипа. Щом вратата се затваря, Мелани се покатерва сръчно на покрива и се намества удобно зад капака на стрелковия люк. Хваща се здраво и джипът потегля.
Връщат се обратно към потока, пътуват все на изток към старата отсечка на магистрала А1, свързваща северните и южните части на страната. Карат бавно, за да не причиняват допълнително сътресение на повредената ос. Старателно заобикалят градовете. „Там винаги концентрацията на гладни е най-висока — казва Паркс, — а шумът от джипа веднага ще ги привлече.“ Така или иначе, на първо време се движат добре.
Но това трае само още десет километра.
После джипът почва да се люлее и рязко се отклонява от курса, като малка лодка сред бурно море, запращайки всички пътници на пода. Колдуел надава вой от болка, когато инстинктивно стисва седалката с ранените си ръце. После ги притиска към гърдите си и цялата се превива.
Следва единичен разтърсващ трясък, след което джипът започва да се тресе някак си другояче, напрегнато и агонизиращо. Писък като от противовъздушна сирена разцепва въздуха. Оста е свършила курса и задницата на колата се влачи по асфалта.
Паркс настъпва спирачките и джипът се заковава на място. Колата сякаш затъва в тресавище, отпуска се на платното с хидравлична въздишка, подобна на лягащо животно, а не на машина.
Паркс също въздъхва. После се стяга.
До този момент Жустиню не е чувствала към сержанта нищо друго, освен презрение и недоверие — изострили се в чиста омраза, когато той откара Мелани в лабораторията на Колдуел — но сега се изпълва с възхищение към него. Загубата на джипа е съкрушителен удар, а сержантът не губи време дори да изпсува.
Движение нататък. Трябва да се измъкнат от мъртвия транспорт. Първата работа на Жустиню е да нагледа Мелани, която е успяла да се задържи на покрива при цялото подскачане и друсане на колата. Учителката хваща за момент ръката на момиченцето и лека я стисва.
— Промяна в плана — казва.
Мелани кима. Разбира. Без да я карат, слиза долу и се отдалечава от хората, точно както беше направила и когато спряха при ограбения склад.