Сержант Паркс отваря багажника, мята едната раница на гръб, а другата подава на Галахър. Ще си налеят толкова вода, колкото могат да носят, но не им е по силите да вземат целите туби. Всеки получава манерка и я пълни. Петата манерка Паркс прибира при себе си (вариантът да я даде на Мелани дори не се споменава). Всички, освен Мелани, пият дълго от тубата, докато стомасите им болезнено се препълват с вода. Когато тубата почти се изпразва, Паркс предлага на Мелани да допие остатъка, но тя никога през живота си не е пила вода. Малкото влага, от която тялото й се нуждае, си я набавя от суровото месо. Мисълта да си пълни устата с вода я кара да набръчка нос отвратено и да се дръпне още назад.
Всеки се въоръжава с по един нож и пистолет: канията и кобурът се закопчават на коланите им. Войниците вземат и пушките, сержантът взема и две гранати, подобни на странни черни плодове. Корпусите на гранатите са гладки, а не на баклавички като онези, които Жустиню е виждала по старите военни филми. След миг колебание Паркс взема и сигналния пистолет, като го прибира в раницата, взема и чифт радиостанции от предното табло на джипа. Дава едната на Галахър, втората закача на колана си.
Прибират в раниците и скромните запаси от храна, разделени по равно между четиримата. Жустиню взема със себе си и аптечката, макар че е неудобна за носене. Силно вероятно е да им потрябва.
Прибират си багажа с трескава бързина, макар че провинциалното шосе е пусто и тихо, чуват се само птичи песни. Заразява ги мрачното изражение на Паркс и напрегнатите му движения, едносричните му заповеди, подканващи ги да бързат.
— Добре — казва най-сетне той. — Това е. Всички готови ли са?
Един по един хората кимват. Полека започва да им става ясно, че път, който щяха да вземат за половин ден с джипа по хубавите пътища, се превръща в четири-петдневен преход през напълно непознат терен и Жустиню допуска, че за другите трима е толкова трудно да възприемат този факт, колкото е трудно и за нея самата. В базата я беше докарал хеликоптер директно от Бийкън, а след Срива беше живяла в Бийкън достатъчно дълго, че той да се превърне в нормалната за нея среда. Спомените отпреди, спомените за Срива, когато светът изведнъж се напълни с чудовища, които изглеждаха като хора, които познаваш и обичаш, спомените за времето, когато всичко останало живо, отчаяно и треперещо се пръсна в търсене на убежище като мишки пред погледа на събудилата се котка, тези спомени бяха така дълбоко и толкова отдавна потиснати у Жустиню, че вече не бяха дори и спомени — бяха спомени за спомени.
А точно през този свят от спомените й им предстоеше да преминат сега. Домът им е на сто — сто и двайсет километра. Сто и двайсет километра прекрасни зелени английски земи, преминали изцяло във властта на гладните и безопасни като мазурка из минно поле. Смущаваща перспектива, дори ако приемем, че проблемите приключват с гореизброеното.
А лицето на сержант Паркс подсказва без думи на Жустиню, че за приключване на проблемите и дума не може да става.
— Още ли сте твърдо против да пуснем малкото да си върви? — пита сержантът.
— Да.
— Тогава ще поставя някои условия.
Паркс заобикаля джипа. От другата страна на колата има още един отсек, който досега не са отваряли. Оказва се, че вътре е прибрана специалната екипировка, която Паркс и хората му използвали, когато обикаляли из тоя и оня град, за да ловят високо функционални гладни деца, с които Карълайн Колдуел нямала търпение да се запознае. Каишки и юздечки, белезници, полицейски палки, телескопични прътове със самозатягащи се примки накрая; цял куп приспособления за лов на опасни диви животни с цел да бъдат прибрани в клетките живи с минимален риск за ловците.
— Не — изрича Жустиню с пресъхнало гърло.
Но когато Мелани вижда този гнусен арсенал, също толкова бързо и твърдо казва „да“. Поглежда Паркс в очите оценяващо, навярно дори одобрително:
— Идеята е чудесна — казва. — Да се постараем да не нараня никого.
— Не — отвръща й Паркс. — Чудесна идея би било да направим нещо съвсем, ама съвсем друго. Това е просто опит за минимализиране на щетите.
Жустиню не се съмнява, че отлично разбира какво има предвид сержантът. Би искал да застреля Мелани в главата и да я остави да лежи край шосето. Но предвид факта, че цивилните в групата се съюзиха срещу него, предвид това, че и Жустиню, и Колдуел, макар и по различни причини, твърдо държат Мелани да остане част от компанията, Паркс прави компромис, скърцайки със зъби.