Милион миризми тежат и правят въздуха сложен.
Няколкото къщи, които виждат, са доста надалеч, но дори от това разстояние Мелани вижда белезите на разрухата. Прозорци, счупени или заковани с дъски. Врати, висящи на една панта. Целият покрив на една ферма е хлътнал, а централната му греда образува идеална, извита надолу парабола.
Мелани си спомня урока на мистър Уитакър и й се струва, че го е слушала много, много отдавна. Населението на Бирмингам е нула… Светът, който вижда сега, е построен от хората, построен така, че да отговаря на нуждите им, но в момента вече е спрял да отговаря на тези нужди. Вече е променен. Променен е, защото хората са го напуснали. Оставили са го на гладните.
Тогава Мелани осъзнава, че това са й го казвали и преди. Просто тогава тя е обръщала гръб на казаното, обръщала е гръб на самодоказващата се логика на собствения й свят и от всички противоречащи си истории, които е чувала, е повярвала само на онези части от тях, на които е искала да повярва.
Сержант Паркс се бори с логистичен проблем и все още не вижда решение.
Първоначалната му интуиция е да стоят възможно най-далеч от градовете по пътя — и изобщо от всякакви застроени места — и да извършат прехода изцяло през открит терен. Аргументите в полза на такова решение са очевидни. Най-често гладните остават близо до местата, където са били заразени или преобразени, или както там се казва. Това не е инстинкт, държащ ги до предишните им домове, а просто страничен ефект от факта, че, когато не ловуват, те най-често стоят напълно неподвижни, като деца, играещи на замръзванка. Затова градове и градчета са пълни с гладни, а в провинцията концентрацията им е по-малка — точно както беше с живите хора преди Срива.
Но в момента Паркс разполага с три аргумента, които оборват първоначалното му решение. Първият е онази шашма с температурата — нещо, което сержантът беше забелязал в практиката на теренната работа и на което учеше всичките си войници, макар че доктор Колдуел му беше възразила, че доказателствата за съществуването на подобен феномен „далеч не са убедителни“. Известните катализатори, провокиращи активност у гладните, са ендокринните феромони в потта на незамаскирано човешко тяло, резките движения и силните шумове. Има обаче и един четвърти катализатор, който става валиден нощем, когато температурите паднат. По някакъв начин гладните могат да те забележат, водени от телесната ти температура. Усещат те в тъмното, сякаш имаш на врата неонов надпис „ХАЙДЕ НА ВЕЧЕРЯ!“.
Тъкмо тук се включва и вторият нов аргумент. Ще им трябва подслон. Ако останат да спят на открито, гладните скоро ще им налетят от всички посоки. Хубаво, има и други места за подслон, освен градовете, но всички те предполагат съответен личен състав и огнева мощ за извършване на предварително разузнаване и прочистване.
Което ни води до аргумент трети. Времето. Прибежки и припълзявания далеч от всеки застроен район вероятно ще удължат маршрута им с едно трийсетина километра, което едва ли е от значение при груби сметки. Грубите сметки обаче пет пари не струват. От значение е фактът, че всяко отклонение ще ги отведе през най-пресечения и труден терен, като най-вероятно ще удвои времето за път. Да не споменаваме и това как се бяга през нива, обрасла с храсталаци с дълги по пет сантиметра бодли или през пасище, удавено в трева до коляно. На гладните не им пука от никакви рани и, стига да усещат миризмата ти, продължават бодро да търчат, ако ще до кокал да се изподерат. Хората тичат значително по-бавно през подобен терен и стават плячка значително по-лесно.
Засега крачат по третокласно шосе между две такива ниви и определено ще им се наложи да прекосят някое село. Другият вариант е да го заобиколят и да прибавят пет километра тътрене през полята.
При всяко положение сержант Паркс трябва да вземе решение много скоро.
Карълайн Колдуел преминава през фазите на скръбта като по учебник.
През отричането премина наистина много бързо, защото железният й здрав разум смачка престъпната предателска отричаща мисъл в секундата, в която тя се роди. Няма смисъл да се отрича истината, когато тази истина е очевидна и лесно доказуема. Няма смисъл да се отрича истината, дори и ако се налага да крачиш през трънаци и минни полета, за да се добереш до нея. Истината си е истина: единствената награда, за която си заслужава да се бориш. Отричаш ли я, само показваш, че не си достоен за нея.