Затова вътре в себе си Колдуел приема, че делото й — същината и смисълът на последното десетилетие от живота й — е изгубено.
И при тази мисъл си позволява да почувства цялата сила на отровния гняв и възмущението, които я изгарят отвътре като язва. Дали щеше да има някакво значение, ако Жустиню не се беше намесила, ако Колдуел беше успяла да довърши тази последна дисекция? Не, разбира се. Но Жустиню беше съумяла да похаби последните минути на Колдуел в базата. Абсурдно е да се мисли сега за другите й прегрешения, освен това основно престъпление, но и то само по себе си е достатъчно. Жустиню беше разрушила делото й и сега делото на Колдуел е изгубено. Върнат ли се в Бийкън, Жустиню ще си плати, ще плати със собствената си кариера и с изправяне пред военен съд, който най-вероятно ще я разстреля.
Пазаренето е другата фаза, в която Колдуел не се задържа дълго. Тя не вярва в Бог, нито в боговете, нито в съдбата, нито в друга висша или нисша сила, която би могла да се разпорежда с живота й. Няма с кого да се пазари. Но си дава дума — дори и в този детерминистки свят, управляван от безстрастни физични закони, доктор Колдуел си дава дума, че ако лабораторията се окаже непокътната и ако спасителният екип от Бийкън й върне записките и пробите в сравнително приличен ред, ще запали една свещ ей така, просто за да признае на вселената (всъщност нещо практически неотличимо от чистия късмет) това, че е била добра към нея.
Когато повдига тази мисъл срещу светлината и вижда колко жалка е тя, колко отчаяно двусмислена, Колдуел потъва в черна депресия.
От депресията я спасява друга мисъл: бездруго в лабораторията нямаше нищо, което си заслужава да бъде запазено или спасено. Пробите, може би, но Колдуел и сега има на разположение жива проба. Записките бяха преимуществено описателни — едно много подробно и обстоятелствено описание на жизнения цикъл на патогена (недовършено описание, тъй като все още не е виждала проба от гъбата в полово зрялата й фаза) и на развитието на заразата, и в обичайния случай, и при аномалията, която децата субекти представляват. Бездруго Колдуел знае всичко това наизуст, така че загубата на записките не е фатална.
Шанс още има. Колдуел е още в играта и възможности за работа винаги ще изникнат.
Още има възможност всичко това да свърши добре.
Редник Киърън Галахър знае всичко за чудовищата, тъй като е роден в семейство, състоящо се преимуществено от чудовища. Или може би хората в неговото семейство бяха някак си по-склонни да пускат своите чудовища на свобода.
Ключът, с който ги пускаха, беше винаги един и същ: домашна водка, варена в казана, който бащата и по-големият брат на Галахър държаха в барака зад една изоставена къща на стотина метра от дома им. Министерството на продоволствието в Бийкън официално беше против безакцизния алкохол, но неофициално нямаше нищо против, стига човек да не се показваше кьоркютук пиян на улицата и да пребиваше от бой само собственото си семейство.
И така, Галахър израсна в един странен микрокосмос, съществуващ самостоятелно в рамките на по-големия Бийкън. Баща му, брат му Стив и братовчед му Джаки изглеждаха като нормални човешки същества, а понякога дори се държаха като такива, но през по-голямата част от времето се рееха между две основни състояния: безогледно насилие по време на запоя и коматозна сънливост, когато ефектът от пиенето отминеше.
Изхождайки от тези начални условия, Галахър се мъчеше да живее в стабилната златна среда, като си отваряше очите за онези неща, които имаха силата да изкарват хората от релси, и съответно старателно ги избягваше. Той беше единственият войник в базата, който категорично отказваше утехата на двайсет и два градусовата домашна бира, варена в кофа или в някоя вана. Беше единственият, който не се оглеждаше за вълшебните гъби, когато го пратеха да патрулира вън из горите. Единственият, който не примираше от смях на номерата на оня учител, Уитакър, когато нещастникът се напиеше до смърт.
Редник Галахър винаги беше смятал, че да се носиш по средата на течението е единственият начин да не претърпиш катастрофа. Но вече отлично знаеше, че можеш да катастрофираш дори и в най-спокойните води и си мислеше: О, моля ви, не ме оставяйте да умра. Още не съм живял, не е честно да ме оставите да умра!