Според Паркс това си е тъпо място за черква, защото не е близо до нищо, просто ей така, цопната сред нивите. Дори преди Срива едва ли са идвали много хора. В момента пък не става за лагер, защото има твърде големи прозорци, повечето изпочупени, а голямата арка на главния вход зее като беззъба уста (не е ясно какво се е случило със самите врати).
Но до голямата сграда на черквата е залепен гараж от газобетонови блокчета и видът му силно допада на сержанта. Казва на останалите да го почакат, отива да огледа гаража отблизо и след огледа той започва да му допада още повече. Широката автоматична врата е от здрав метал. Няма да поддаде при бутане или дращене, което е всичко, което гладните правят, когато се натъкнат на врата, освен това явно е ръждясала и заяла в жлебовете, а това й придава допълнителна устойчивост. Другият вход е отстрани, обикновена дървена врата с обикновена секретна ключалка резе. Много по-несигурна, но хубавото е, че сержантът спокойно може да избие резето, без да повреди дървото, а после — ако извадят късмет — ще могат да подпрат здраво вратата отвътре.
Паркс маха на Галахър да идва да помага. Двамата първо се отправят към черквата, а жените чакат на пътя. При първия оглед не откриват гладни, което е добър знак. Кости на пода под разпятието, но по всяка вероятност животински. Зарязани от някоя лисица или невестулка, или от случаен сатанист.
Над олтара, изписани със зелен спрей думите ТОЙ НЕ ЧУВА БЕ, ИДИОТИ. За Паркс това си е очевидно. Не се беше молил никога през живота си.
Тук обаче някой се е молил. На една от пейките Паркс намира забравена дамска чанта. Вътре има дребни монети, червило, малък сборник с химни, ключове за кола и един самотен екстра тънък презерватив. Предметите са толкова невинно битови, че на сержанта му се завива свят, припомняйки си времето, когато най-лошото, за което човек се тревожеше, беше рискованият секс и това да забравиш къде си паркирал.
Галахър надниква в едно странично помещение, ризница най-вероятно, светва наоколо с фенерчето, после отново затръшва вратата.
— Чисто е, сержант! — провиква се.
Причината може би е шумът от вратата, но най-вероятно са казаните на висок тон думи. Нещо изхвърча от дъното на черквата. Удря се фронтално в Галахър, буквално го помита и редникът пада с трясък на дъсчения под.
Паркс се обръща и вижда две мятащи се тела. Не се налага да мисли. Изважда пистолета, прицелва се в тъмната издутина на главата на гладния, когато той се привежда над гърлото на Галахър, и натиска спусъка. Звукът не е толкова „бум“ по-скоро нещо като плътно туп, както когато стовариш брадва върху цепеница.
Прицелът на Паркс няма грешка. Куршумът се забива в тила на гладния. Обикновен куршум веднага би преминал през главата и би излязъл от другата страна. Би ударил и Галахър или най-малкото би опръскал лицето и гърдите му със заразена мозъчна тъкан — факт, който до час, ден или седмица ще се увенчае с напълно предвидими и силно депресиращи последици. Но този куршум е от стоманено-алуминиева сплав, със заоблен връх, създаден с цел максимално плитко проникване. При удара той се забавя, пръска се на парчета и превръща мозъка на гладния в розов млечен шейк вътре в черепа.
Галахър бута отпуснатото тяло настрани и се измъква изпод него.
— Мамка му! — диша тежко. — Не… Видях го чак като ми налетя. Благодаря, сержант!
Паркс удостоверява смъртта. Гладният е напълно неподвижен, сива гнус тече от очите, носа, ушите му, всъщност тече отвсякъде. Приживе това е било мъж, тъмнокос, малко по-млад от Паркс. По мухлясалите останки от расо сержантът съди, че вероятно е бил заразен точно тук. Може би оттогава е стоял в тъмното и е чакал яденето само да му падне в ръцете. А може би е бил вън да ловува, а после се е върнал. Колкото и странно да звучи, това се случваше понякога. Вместо да замръзнат на място, след като са утолили глада си, някои гладни, движени от някакъв инстинкт, се връщаха на определени места — сякаш към дома. Паркс се чуди дали доктор Колдуел знае за тази особеност и ако знае, как я връзва с теориите си за това, че човешкото съзнание умира веднага, щом в него се настани паразитът.
Галахър се проверява за драскотини, ухапвания и случайно опръскване с телесни течности. Паркс също го проверява. Старателно. Въпреки близката среща редникът се оказва напълно невредим. Продължава да благодари на сержанта с все още треперещ от шока глас. Паркс е преживявал толкова много такива нападения в дните, когато участваше в събиране на необходими предмети из опасните територии, че случката не му се струва нищо особено. Просто напомня на Галахър да не говори на висок глас в рисковани ситуации. Жестовете с ръце са точно толкова ясни и значително по-безопасни.