Излизат отново вън, където цивилните — чакащи на трийсетина метра разстояние, приседнали на макадама край шосето — изобщо не са разбрали, че нещо се е случило. Явно са решили, че шумовете от черквата се дължат на старателно претърсване.
— Как са нещата? — пита Жустиню.
— Наред — отвръща Паркс. — Почти сме готови. Дръжте пътя под око и викайте, ако нещо се зададе отнякъде.
Насочва вниманието си към гаража, който при старателен оглед отблизо се оказва дори по-подходящ за пренощуване, отколкото му се беше сторило одеве. Готов е да разбие ключалката на страничната врата с приклада на пушката, но се оказва излишно. Когато натиска бравата, вратата си се отваря. Който и да е бил тук последен, не е заключил след себе си.
Влизат в гаража бавно и предпазливо, като се прикриват един друг. Паркс пада на коляно, оръжието му е на автоматичен режим, готов е да даде откос през коленете на първия гладен, който се мерне. Галахър вади фенерчето и осветява поред всяко ъгълче.
Гаражът е празен. Съвършено празен. Вътре няма нищо, зад което би могъл да се скрие човек, няма никаква възможност за гадни изненади.
— Чисто — мърмори сержантът. — Окей, става. Върви ги доведи.
Галахър завръща цивилните, вкарва ги в гаража и Паркс затваря страничната врата, като този път резето на ключалката се плъзва на място със солидно щрак. Цивилните проявяват значително по-слаб ентусиазъм от сержанта към намерения подслон, особено когато виждат тясното затворено пространство и вдишват застоялия тежък въздух вътре, но явно нямат сили да спорят. Истината е, че двете жени не са свикнали с бързи пешеходни преходи, а никой от групата — в това число дори Паркс, поне от известно време — не е свикнал да бъде извън оградата нощем. Жените са изплашени, изтощени и се взират нервно в сенките наоколо. Сержантът е в същото положение, с тази разлика, че той държи страха и нервните погледи вътре в себе си и останалите не ги забелязват.
Не е изненада, че единственият проблем се оказва момиченцето. Паркс предлага то да спи в черквата, на което Жустиню излиза с контрапредложението Паркс да ходи да се шиба.
— Не ти го казвам за първи път — допълва тя, отново вбесена, което — допуска сержантът — явно си й е нормалното състояние. Честно казано, това много му харесва в нея. Ако човек е решил изобщо да допуска някакви чувства в себе си, гневът е много по-подходящ избор от редица други варианти. — Дори ако допуснем, че гладните са единствената заплаха вън — говори сега учителката, — всичко тук, ама наистина всичко, е точно толкова чуждо и страшно за Мелани, колкото е и за нас. Не можем да я оставим цяла нощ вързана и самичка в някаква пуста сграда.
— Тогава стойте и вие вън с нея — изрича сержантът.
Което дава желания ефект: затваря устата на Жустиню за няколко секунди. Възползвайки се от тишината, сержантът бърза да изложи мнението си:
— Чака ни още дълъг път, така че предлагам още сега да установим някои основни правила. Правете каквото ви кажа и когато ви го кажа, и може и да стигнете до Бийкън живи и здрави. Ако продължавате да се държите така, сякаш имате право на мнение, до утре по това време всичките ще сме мъртви.
Жустиню не сваля поглед от него, изгубила дар слово. Сержантът очаква извинение и последвало пълно подчинение.
Младата жена протяга ръка.
— Ключовете.
Паркс се обърква.
— Кои ключове? Нямаме ключове. Вратата беше…
— Ключовете за белезниците на Мелани — казва Жустиню. — Двете с нея си тръгваме.
— Не — отвръща Паркс. — Не си тръгвате.
— И какво сега, смятате, че всички тука сме войници, така ли, сержант Паркс? Сериозно? — Неочаквано в гласа й вече не се долавя никакъв гняв. Само горчива насмешка. — Е, не сме. Никой от нас не е под ваше командване, освен редник Мухльо. Така че тия ви приказки от рода „елате с мен, ако искате да живеете“ никак не хващат дикиш. По-скоро съм готова да си опитам късмета сама навън, отколкото да се подчиня и да си поверя живота в ръцете на две предварително програмирани войничета и на една освидетелствана психопатка. Ключовете. Ако обичате. Дайте да свършваме. Ясно казахте, че сме пречка, хайде да я премахнем и всички да сме спокойни.