— Дума да не става! — скача Колдуел. — Обясних ви, сержант. Момичето е част от изследователската ми работа. То е мое.
Жустиню тръска длан и гледа в пода.
— Малко ли ти беше боят, Карълайн? Дума да не чувам повече от тебе по тоя въпрос.
Паркс е смаян. Потресен. Дори малко отвратен. Свикнал е да се разправя с хора, притежаващи поне минимален инстинкт за самосъхранение, а от друга страна отлично знае, че Жустиню никак не е глупава. В базата мислеше за нея като за най-печения член на малката дразнеща секта на Колдуел и — макар че това едва ли е от голямо значение — всъщност доста я харесваше и я уважаваше. Сега също продължаваше да я харесва и да я уважава.
Тия разговори обаче с нищо не им помагаха.
— Съжалявам, ако не съм бил достатъчно ясен — казва той на учителката. — Не сте свободни да си тръгнете; детето не може да остане в гаража през нощта. Първоначалните ми заповеди не предвиждат подобни случаи, затова заемам позиция по собствено усмотрение. Ще отведа всички човешки същества в тази група обратно в Бийкън, живи, а след това друг да ви бере гайлето.
— Смятате, че можете да ме задържите против волята ми? — пита Жустиню и слага ръце на хълбоците си.
— Да. — Сержантът е стопроцентово убеден, че може.
— Смятате, че можете да го сторите и при все това групата да поддържа прилично бързо темпо при преходите?
Това вече е съвсем отделен въпрос, при това с много по-неприятен отговор. Паркс не иска да заплашва младата жена. Изпълва го едно чувство, което му подсказва, че ако натисне още, ако я принуди да сътрудничи, вместо да я убеди с добро, ще прекрачи една особена линия, след която връщане назад няма.
Затова пробва друга тактика.
— Отворен съм за предложения — казва, — стига да не са глупави. Да държим гладен тук вътре с нас, дори и окован и с намордник, не е вариант. Гладните не реагират на физически наранявания по същия начин като нас, а ако на човек му е все едно дали ще се обезобрази, може да ни навреди доста дори с белезници и вързан. Тя трябва да остане навън нощес.
Жустиню повдига едната си вежда.
— А ако аз се опитам да остана с нея навън нощес, вие ще ми попречите.
Паркс кимва. Жестът му се струва по-мек от изреченото на глас „да“, макар че значението е същото.
— Добре тогава, попречете ми.
И тръгва към вратата. Галахър й препречва пътя и, бърза като светкавица, младата жена изважда пистолета си — онзи, който сам Паркс й даде — и го насочва в лицето на момчето. Просто така, с едно елегантно бързо движение. Възползва се от мрака в гаража, изчака да извади оръжието едва когато вече беше подминала Паркс, така че тялото й да прикрие посягането на ръката към колана. Галахър замръзва, после полека дърпа глава назад, по-далече от дулото.
— Махнете се от пътя ми, редник — казва Жустиню тихо. — Иначе всички ще видим какъв на цвят е мозъкът ви.
Паркс въздъхва. Изважда своя пистолет и леко слага цевта върху рамото на жената. От краткото си познанство с нея е уверен, че тя няма да застреля Галахър. Най-малкото не и след едно-единствено предупреждение. Но съмнение в искреността на чувствата й няма.
— Хубаво, разбрахме ви — казва й Паркс мрачно. — Давайте да мислим какво да правим.
Защото не иска да я убива, не и ако тя действително не прекали. Ако се наложи, ще я застреля, но бездруго не му достига личен състав, а и вече е взел да подозира, че от тримата — Жустиню, Галахър и докторката — учителката като нищо ще се окаже най-полезната.
Затова решават така. Връзват малкото момиченце за стената с каишката, закачена на веригата на белезниците. По дължината й Паркс навързва манерките, както и една намерена отвън празна тенекиена кофа, която пълни с камъчета. Няма начин момиченцето да помръдне, без дрънченето да събуди всички.
Жустиню се мъчи да обясни плана на малкото гладно дете, което остава напълно неподвижно и мълчаливо по време на цялата процедура по връзването. Жустиню може и да не разбира, но детето разбира отлично защо — въпреки деароматизатора — трябва да се отнасят към него като към паднала, но неексплодирала бомба. Не се оплаква нито веднъж.
Храната, която взеха от джипа, представлява жилава и безвкусна въглехидратно-протеинова смес тип 3 и върху нея е лепнат етикет „Пържола с картофи“, който явно трябва да се разбира хумористично. Прокарват хапките с водата с привкус на кал, така че вечерята не съвпада с представите на никой от присъстващите за приятно прекарване.