Жустиню вади чиста лъжица и храни детето, което за тази цел трябва да бъде освободено от намордника за няколко минути. Паркс го наблюдава внимателно през цялото време, пистолетът му остава в кобура, но предпазителят е вдигнат и в цевта има патрон — макар че му е съвсем ясно, че няма да има време да реагира, ако Мелани се наведе рязко напред и ухапе Жустиню. Стане ли това, просто ще му се наложи да ги застреля и двете.
Детето обаче е златно, кротко като агънце. Преглъща мръвките, без дори да ги дъвче, и плюе картофите с израз на крайно отвращение. Нахранва се за минутка.
После Жустиню й изтрива устата с ъгълчето на кой знае откъде и кой знае кога откъснат парцал, а Паркс отново закопчава намордника на място.
— По-хлабав е от преди — обажда се момиченцето. — Трябва да го затегнете още.
Паркс проверява, като си пъха палеца под каишката отзад на тила й. Право е детето, разбира се, и той мълчаливо притяга намордника.
Подът е твърд и студен, а одеялата — тънки. Раниците им не стават за възглавници. А и малкото чудовище е точно до тях, така че Паркс през цялото време стои на нокти и дебне за трясъка и дрънченето на манерките, когато малкото си спомни коя е и се хвърли да ги напада.
Паркс се взира в безформения мрак и мисли за оголената плът между краката на Жустиню, която за миг беше мярнал днес, докато тя беше клекнала да пишка в чакъла встрани от пътя.
Но бъдещето е мътно и сержантът не събира достатъчно сили дори да мастурбира.
30
Мелани не сънува. Никога не е сънувала, не и до тази нощ. Преди с удоволствие подхранваше различни фантазии, като например онази, в която спасява мис Жустиню от чудовища, но нощите за момиченцето винаги бяха някакво не-време, прекарано в не-място. Обикновено Мелани затваряше очи, после ги отваряше и денят се завърташе отново по познатия ритъм.
Тази нощ в гаража е различно. Може би защото е извън оградата, а не в килията си. А може би защото нещата, случили се през последния ден, са твърде живи, твърде странни и съзнанието на момиченцето не може да се откъсне от тях.
Каквато и да е причината, сънят е зловещ и ужасяващ. Гладни, войници и мъже с ножове се нахвърлят отгоре й. Мелани хапе и я хапят — убива и бива убита. Докато мис Жустиню не я взима в прегръдките си и не я притиска силно, силно.
Когато зъбите й потъват в гърлото на мис Жустиню, момиченцето се събужда рязко, умът й се изтръгва от сънуваната немислима възможност. Немислима, но Мелани не спира да мисли за нея. Кошмарът разстила задушаващите си дипли, покрива мислите й и момиченцето знае, че там някъде сред образите в съня се крие нещо, че там лежи едно бреме, срещу което рано или късно ще трябва да се изправи.
В устата си усеща кисел металически вкус. Вкус на кръв и плът, сякаш през нея е минал отмъстителен дух и е оставил след себе си зловонен дъх. Безформената, подобна на кал храна, която мис Жустиню й даде предната вечер, бълбука гадно в стомаха й при всяко движение и се надига към гърлото й.
В гаража е тъмно, само около ръбовете на вратата се процежда мътна светлина (лунна трябва да е). Тишина, чува се само равното дишане на четиримата възрастни.
Червенокосият войник, който е един от хората на Сержанта, мърмори в съня си — неясни думи, звучат като протест или молба.
Мелани се взира още известно време в тъмното и очите й привикват. Вече различава силуета на мис Жустиню — не е наблизо, но е най-близо до Мелани от всички. На момиченцето се приисква да пропълзи до учителката и да се свие на кълбо до нея: раменете й да легнат в идеалната извивка на кръста на мис Жустиню.
Но атмосферата на съня още държи Мелани и тя не може да отиде при мис Жустиню. Не смее. А и бездруго ако мръдне, кофата и манерките ще се раздрънчат и ще събудят всички.
Мелани мисли за Бийкън и за онова, което каза на мис Жустиню онзи ден в класната стая, веднага след урока за „Атаката на Леката бригада“. Денят се е запечатал ясно в съзнанието й и е лесно да си спомни точните си думи, защото в края на същия този разговор мис Жустиню я беше погалила по косата.
„Ще можем ли да се приберем у дома в Бийкън?“, беше попитала Мелани. „Когато пораснем?“ И тогава мис Жустиню така се беше натъжила, така се беше разстроила, че Мелани започна да бърбори извинения и успокоителни думи в опит да заглади ефекта от ужасното нещо, което неволно беше изрекла, каквото и да беше то.