Сега момиченцето много добре разбира кое е било ужасното. От сегашната й гледна точка вече е очевидно. Онова, което беше казала, онова за връщането у дома в Бийкън, е нещо невъзможно, нещо като горещ сняг или тъмно слънце. Бийкън никога не е бил дом за Мелани, нито някога може да бъде.
Това беше натъжило мис Жустиню. Това, че за Мелани никога няма да има никакво прибиране у дома и тя никога няма да живее с други момченца и момиченца, и с други възрастни, и никога няма да прави нещата, за които е слушала в прочетените истории. А за прибиране у дома заедно с мис Жустиню изобщо не може да става и дума. Мелани щеше да свърши в бурканите в лабораторията на доктор Колдуел.
Това, което преживяваха в момента, е напълно неочаквано, никой никога не го е предвиждал. Никой. Затова и възрастните продължаваха да се карат за това как да постъпят от тук нататък.
Никой не знае. Никой не знае по-добре от Мелани накъде всъщност са се запътили.
31
Първоначалното намерение на сержант Паркс е да остави хората да се наспят и да не ги буди преди слънцето да се е вдигнало високо, но събитията се развиват така, че всички скачат рано-рано. Събужда ги шум от работещи двигатели. Отначало е далечен, ту се усилва, ту затихва, но скоро става ясно, че онова, което издава шума — каквото и да е то — определено приближава.
Под кратките заповеди на сержанта групата си грабва багажа и си плюе на петите. Като се мъчи да не дрънчи с манерките, Паркс отвързва гладното дете от въжето и я оставя само на каишката. Не е ясно от колко далеч могат да ги чуят — звукът се разнася звънко в пълната тишина преди зазоряване.
Бягат в мътния утринен полумрак, заобикалят черквата и тръгват през нивите зад нея, Паркс изчаква да се отдалечат на стотина метра и им прави знак да спрат и да коленичат във високата трева. Могат — а навярно и трябва — да се отдалечат още, но сержантът иска да разбере какво се задава. Оттук има отлична видимост към пътя, без самия него да могат да го видят от там, а огазената от бягащите им крака пътека ще изчезне само за минута, когато жилавите треви се изправят отново зад гърба им.
Дълго остават така, коленичили или седнали, докато слънцето бавно се откъсва от хоризонта и ниската светлина попива в нивата като вода в килим. Не говорят. Не помръдват. В някакъв момент, може би десетина минути след като спират, Жустиню отваря уста да продума, но Паркс й махва с ръка да мълчи и тя се подчинява. По лицето му вижда колко сериозно е положението.
Когато вятърът се обръща, до групата ясно долитат високи човешки гласове и шум от мотори.
После виждат кой приближава: чудноват парад. Най-отпред е един от булдозерите, които Паркс видя предния ден. Булдозерът идва по пътя и завива към черквата, така че скритите отлично виждат широката му лопата, украсена с череп, пищно изрисуван със спрей в цвят металик. Сержантът чува как някой зад гърба му — навярно Галахър — жално изскимтява от неподправен страх. Стонът обаче е достатъчно тих и няма да ги издаде, така че сержантът няма проблем с това момчето да изрази гласно онова, което всички в групата чувстват.
Зад булдозера се задава джип, абсолютно същият като онзи, който ги изведе от базата, а зад джипа — друг брониран високопроходим автомобил. И трите превозни средства са пълни със скитници в празнично настроение, които си подвикват и размахват най-разнообразни опасни оръжия. Освен това високо и ритмично напяват нещо в един глас, но сержантът не може да долови точните думи.
Конвоят спира пред черквата, двама от скитниците слизат и влизат вътре. Чува се вик, двамата излизат, още по-възбудени. Намерили са мъртвия гладен, допуска Паркс. Може да са го намерили, но няма как да преценят преди колко време е застрелян. Кръвта на гладните е много гъста, а и поначало има цвят на кал, така че засъхването не я променя видимо. В случая човек трябва доста да се съсредоточи, за да определи как изобщо е убит този гладен, защото входната рана от куршума на Паркс е съвсем малка и деликатна, а изходна рана липсва.
После скитниците проверяват и гаража, а Паркс се стяга, защото тук вече нещата могат да тръгнат на зле. Ако са оставили някаква следа от присъствието си… Но в гаража няма нищо тревожно и скитниците дори не го претърсват. Няколко минути по-късно бандата се натоварва обратно на булдозера и си тръгва по пътя. Вземат следващия завой и се скриват от поглед, макар че шумът от моторите се чува още дълго.
Когато след време отново настъпва пълна тишина, Жустиню се обажда: