— Нас търсеха.
— Няма как да знаем дали са търсели нас — тросва се доктор Колдуел. — Може да ровеха за храна.
— В базата има достатъчно хранителни припаси — изтъква очевидното Паркс, — които им паднаха в ръцете буквално вчера. Очаквах да вдигнат обратно оградата и да се настанят като у дома си. Вместо това те пак шарят навън, така че сигурно наистина търсят оцелели.
Значи и нападението, и преследването са нещо лично. Сержантът не казва това на глас, но решава, че двамата, които Галахър е убил оня ден, явно са били някакви важни клечки или обичани от своите. Ако атаката над базата можеше и да се приеме за изцяло опортюнистичен акт, то тоя бесен лов за оцелели явно говореше за желание за разчистване на сметки.
Но сержантът не споделя тези си мисли с другите, защото не иска Галахър да чувства, че всички загинали от последните дни тежат на неговата съвест. Момчето е твърде чувствително и подобно бреме ще го смаже. Мамка му, под подобно бреме и сержантът би се огънал.
Всички — най-вече Галахър — изглеждат уплашени и шокирани, но време за успокоителни думи и държане за ръчичка няма. Добрата новина е, че скитниците се отдалечиха на север, което означава, че групата има възможност да спази първоначалния план и да поеме на юг, но е по-добре да побързат.
— Десет минути — обявява Паркс. — Хапваме и тръгваме.
Един по един се мушкат още по-навътре сред високата трева, за да се облекчат, да се поизмият или каквото там още, после закусват с по една безрадостна порция от въглехидратно-протеиновия микс номер три. Гладното дете през цялото време остава мълчалив, пасивен свидетел на всичко случващо се. То не пишка, а и не яде. Паркс я връзва за едно дърво, а после сам се дръпва настрани, за да посрещне и своите нужди.
Когато се връща обаче установява, че Жустиню е отвързала каишката от дървото и я държи. Паркс няма нищо против. И без това предпочита ръцете му да са свободни. С възможно най-малко думи и въобще с възможно най-малко общуване помежду си групата отново тръгва на път. Когото и да погледне Паркс, вижда само изопнати и уплашени лица. Тъкмо избягаха от един кошмар, но мамка му, ето ги пак в него — от трън, та на глог. Нататък ги чака още по-страшното: сержантът знае това и не го казва на глас.
Отначало поемат на изток към Стотфолд, но сега вече няма причина да спират там, така че свиват на юг и тръгват по онова, което преди беше шосе А507. След това вече продължават право напред.
Прекосяват дива територия. Дива по много причини. В първите дни и седмици след Срива британското правителство (както мнозина други) смяташе, че ще успее да овладее заразата чрез карантиниране на цивилното население. Естествено, карантината ни най-малко не попречи на хората да побегнат и да се пръснат като плъхове в мига, в който им стана ясно колко са загазили. Хиляди, навярно милиони се опитаха едновременно да напуснат Лондон, поемайки по магистрали А1 и M1 — основните пътни артерии на страната в посока север-юг. Отговорът на властите беше безпощаден: отначало с военни блокади на пътищата, а след това и с въздушни удари.
По магистралите все още има непокътнати участъци, някои от тях доста дълги. По-често обаче километри и километри от грамадните шосета са изровени от взривовете, подобно на бойно поле от Първата световна война, осеяни са с ръждясали коли като някакво гробище за механични слонове. Ако реши, човек можеше да се движи пеша по платното, криволичейки сред изоставените автомобили, но само луд би го сторил. В ситуация на видимост, сведена до нула, гладният може да връхлети отвсякъде и жертвата няма да има и секунда за реакция.
Планът на Паркс е да се качат на А1 при отбивка 10 северно от Балдок. От времето на ловните експедиции той помни, че от това място на юг се простира напълно чист и прав участък с дължина петнайсет-двайсет километра. Ако времето се задържи хубаво, спокойно могат да го минат за ден и така да оставят скитниците далеч зад гърба си. Ще стигнат до Стивънидж преди мръкване, а там вече има надежда да открият удобно за пренощуване място, без да се налага да навлизат дълбоко в града.
През първите няколко години след Срива и дори след окончателното отстъпление от Лондон, Бийкън поддържаше военно присъствие по всички основни пътища, свързващи северните и южните части на страната. Идеята беше да се осигури свободен коридор за ловците и търсачите, както при пътуването им навън, към опасните територии, така и — много по-важно — при завръщането им у дома, натоварени с всички годни вещи, донесени сякаш направо от доброто старо време. Обаче впоследствие на властите в Бийкън се наложи да научат по трудния начин, че тази им стратегия е нож с две остриета — военните постове се виждаха отдалеч. Гладните могат да забележат човек от много голямо разстояние и не го изпускат от очи, като се ориентират по движението му. След няколко схватки, завършили повече от трагично, постоянните постове бяха премахнати и ловците останаха да разчитат само на собствените си сили. В последните години експедициите — ако изобщо имаше такива — излизаха и се прибираха с хеликоптери. Сухопътните артерии бяха отписани напълно като вариант.