Великолепен летен ден е, слънцето постепенно се изкачва нагоре в небето и жегата започва да създава проблеми. Подухва вятър на пориви, но не е достатъчен, за да ги разхлажда. Притеснен от сериозното потене и от това що за беди може да им докара миризмата, сержантът нарежда да спрат и да нанесат допълнителен слой деароматизатор по всички ключови места от тялото. Повечето от тия места се намират под дрехите. По негласна уговорка всички в групата се загърбват един друг и застават в четирите ъгъла на невидим квадрат, оставяйки гладното дете в центъра: то стои мълчаливо, взряно не във възрастните — в живите хора — а в изгарящото око на слънцето.
Мазането с деароматизатор е проста задача, но жизненоважна за оцеляването. Нанасяш обилно по чатала и под мишниците, в сгъвките на лактите и коленете. По-тънко мажеш цялото тяло, после лапваш една бързоразтворима слизеста деароматизираща таблетка и я оставяш да се стопи на езика ти. Проблемът не е в потта, а в отделяните от тялото феромони. На гладните не им е останал достатъчно мозък, за да виждат хората като хора, но са изключително добри в проследяването на химични маркери.
Групата тръгва отново. Жустиню и гладното дете вървят редом, каишката се влачи помежду им. През повечето време зад тях крачи Колдуел, ръцете й или висят отпуснати до тялото, или са скръстени на гърдите. Галахър върви последен, а сержантът води.
Към обяд виждат нещо на пътя. Отначало прилича просто на тъмна буца — неподвижна, така че Паркс не я обявява незабавно за опасна. Но все пак, когато приближават, прави знак на групата да се пръсне и да пристъпва полека и отстрани към непознатия обект. Сержантът отлично знае колко ясно и отдалеч се виждат фигурите им горе на пустото шосе, единствените движещи се силуети сред пейзаж, застинал като снимка.
Обектът на пътя е кола. Стои неподвижно точно на средата на платното, малко накривена настрани — муцуната й сочи към онова, което преди е било аварийната лента. Капакът на двигателя е отворен, багажникът също, отворени са и четирите врати. Автомобилът не е ръждясал, нито е горял. Явно е тук сравнително отскоро.
Паркс нарежда на другите да останат назад, а сам полека обикаля колата от всички страни. На пръв поглед изглежда празна, но когато застава откъм страната на шофьора, зърва на задната седалка нещо, което напомня човешка фигура. Последните крачки към колата Паркс изминава с насочен пистолет в ръка, пръстът му лежи на спусъка, готов да изпразни пълнителя, ако нещото помръдне.
То обаче не помръдва. Тъмното сгърбено тяло на задната седалка е принадлежало някога на вида Homo Sapiens, но сега от него не е останало много. Познава се, че човекът е бил мъж заради сакото, в което е облечен и по лицето, останало почти непокътнато. Плътта на тялото от кръста надолу е изядена напълно, главата е останала цяла, но е отделена от трупа чрез едно-единствено гигантско отхапване, откъснало цялото гърло. На дъното на старата изсъхнала рана се виждат парчета кост и хрущяли.
В колата няма никой друг. Багажникът също е празен: на дъното му се търкалят само чифт стари обувки, а до тях — намотано въже. Наоколо по шосето обаче са пръснати доста неща — чанти и кутии, раница и нещо, прилично на конзола за компютърни игри или на част от аудиосистема.
Колата разказва историята на края си, подобно на музеен експонат. Група хора, решили едно и също, пътуват заедно, отиват… някъде. Някъде на север. Колата почва да се дави, да трака или пък направо спира. Един от групата слиза, вдига капака и я обявява за изгубена. Затова всички слизат и почват да си прибират нещата от багажника. Тъпаците не са могли да преценят какво ще им трябва, затова са помъкнали боклуците си, но какво да се прави — човешка слабост.
После са ги прекъснали. Повечето от групата са захвърлили багажа и са побягнали към хълмовете наоколо. Един се е мушнал обратно в колата и навярно с това си решение е спасил живота на останалите, защото — както е разпарчетосан — явно в изяждането му са взели участие доста гладни.
— Защо не пробвате дали няма да запали? — обажда се Жустиню.
Силно раздразнение обзема Паркс — учителката крачи спокойно към колата, въпреки че той още не е обявил, че е безопасно. Жената обаче не е глупава; секунда по-късно сержантът си дава сметка, че езикът на тялото му се е променил — от изопнатото като струна напрежение пред непосредствената заплаха към обичайното нащрек-съм-но-нещата-са-нормални — и така е издал, че в колата няма нищо страшно. Жустиню просто е реагирала на тази промяна по-бързо от останалите в групата.